— На кого пишеш? — Мадлин се наведе над телефона на Ема, опитвайки се да погледне към екрана. — И защо използваш блекбъри? Мислех, че си се отървала от това нещо.
Ема пусна телефона в джоба си, преди Мадлин да успее да го види. В съзнанието й се появиха публикациите на Сътън във Фейсбук. Тя се изпъна и погледна Мадлин по начина, по който беше виждала сестра си да я гледа в клиповете, качени в Ю Тюб.
— Сигурно си умираш да научиш, кучко.
Щом произнесе думите, Ема рязко затвори уста и преглътна тежко. Нямаше да е толкова изненадана, ако от устата й се бяха изсипали маргаритки. Подобни отговори обикновено се озоваваха в списъка й с духовитости, а не в ежедневните й разговори.
Мадлин изсумтя високомерно.
— Щом казваш, смотанячке. — След това извади айфона от джоба си. На гърба му беше залепен голям стикер с надпис МАФИЯТА ОТ ЛЕБЕДОВОТО ЕЗЕРО. — Я се съберете!
Всички се притиснаха една към друга и се усмихнаха. Мадлин протегна ръката с телефона. Ема стоеше в края и леко се усмихваше.
След това всички тръгнаха по алеята. Доста беше захладняло и смесените миризми на барбекю на въглища, ароматни свещи и цигари погъделичкаха носа на Ема. Габриела и Лилиана едновременно вървяха и пишеха в Туитър. Когато подминаха входната врата и се запътиха към каменната пътека, която минаваше покрай къщата, Шарлът дръпна Ема назад, за да се отдалечат от останалите.
— Добре ли си? — Шарлът прибра нагоре развяващите се ръкави на роклята си, за да не се вижда дебелата презрамка на сутиена й. Ръцете й бяха обсипани с хиляди лунички.
— Добре съм — отвърна безгрижно Ема, въпреки че ръцете й трепереха, а сърцето й биеше лудо в гърдите.
— А къде е Лоръл? — Шарлът извади червило от чантата с и начерви устните си. — Не каза ли, че ще я докараш дотук?
Погледът на Ема се стрелкаше наляво и надясно. Лоръл. Това беше сестрата на Сътън, нали? Щеше й се да има нещо като Уики-Сътън в блекбърито си.
— Ами…
Шарлът разшири очи.
— Пак си я зарязала, нали? — Тя закачливо й се закани с пръст. — Ти си лоша, лоша сестра.
Преди Ема да успее да отговори, те се озоваха в двора. Някой беше разпънал върху оранжевата барака плакат, на който пишеше „СБОГОМ, ЛЯТО!“. Верандата беше пълна с момичета, облечени с дълги, надиплени рокли и момчета с блузи „Лакосте“. Двама мускулести типа с мокри тениски, носещи логото на отбора по водно поло към гимназията „Холиър“, обикаляха в басейна, възседнати от две момичета по бански костюми. Една мацка с къдрава коса и дълги обици от пера се смееше гърлено заедно с една по-млада и по-готина версия на Тайгър Уудс. Имаше дълга маса, отрупана с мексикански хотдог, вегетариански буритос, рулца суши и ягоди с течен шоколад. На друга маса бяха подредени бутилки с безалкохолни, плодов пунш и джинджифилова бира, както и две големи бутилки „Бифийтър“ и „Куерво“.
— Господи — не можа да се сдържи Ема, щом зърна алкохола. Тя не беше кой знае какъв пияч — веднъж двете с Алекс се бяха напили и се редуваха да повръщат в дзен градината на майка й. Освен това не знаеше как да се държи на купоните. Винаги бе стояла встрани засрамена и резервирана, храненичето, което нямаше свой дом.
— Нали? — промърмори Мадлин, приближавайки се до Ема. Тя също гледаше към масата. — След като майката на Ниша почина, Каза Банерджи тръгна надолу. Напоследък баща й е толкова разсеян, че сигурно няма да забележи, ако Ниша предлага дори лули за крек.
Някой я докосна по ръката.
— Здрасти, Сътън — каза някакъв висок, гол до кръста тип, който имаше вид на капитан на спортен отбор. Ема се усмихна широко. Дребничко тъмнокосо момиче й махна откъм масата с напитки.
— Роклята ти е страхотна! — извика тя. — На Макс Азрия ли е?
Ема усети как я жегва ревност. Сътън не само имаше семейство, ами и беше много популярна. Как така Ема бе получила гадния живот, а Сътън — страхотния?
Аз не бях съвсем сигурна в това, тъй като Ема беше все още жива, а аз не.
Край нея минаваха и други гости, които й се усмихваха. Ема им се усмихваше в отговор и махваше с ръка, и се смееше, чувствайки се като принцеса, която поздравява верните си поданици. Усещането беше освобождаващо и почти… забавно. Вече разбираше защо понякога най-срамежливите ученици, които участваха в училищните пиеси, излизаха на сцената и напълно се освобождаваха от задръжките си.