Ема остави чантата си върху дървената маса с крака от гофрирано желязо на верандата, седна в един пластмасов градински стол и протегна врат нагоре. Единственото хубаво нещо на верандата беше, че не гледаше към казината, а предоставяше идеален изглед към ясното, чисто небе. Луната висеше над хоризонта — издуто алабастровобяло кръгче. Погледът на Ема се отклони на изток, към двете ярки, познати звезди. Когато беше деветгодишна, тя тъжно беше нарекла дясната Звездата на мама, лявата беше Звездата на татко, а мъничкото, блещукащо петънце под тях беше Звездата на Ема. Беше си измисляла всякакви истории за тези звезди, преструвайки се, че са истинското й семейство и че един ден те ще се съберат на Земята така, както са заедно на небето.
През по-голямата част от живота си Ема беше живяла в приемни семейства. Никога не беше виждала баща си, но си спомняше майка си, с която беше живяла, докато не навърши пет години. Майка й се казваше Беки. Беше слаба жена, която обичаше да отговаря на висок глас на въпросите от „Колелото на късмета“, да танцува из дневната на песните на Майкъл Джексън и да чете таблоиди, в които имаше статии от рода на „Бебе се роди от тиква!“ и „Момчето-прилеп е живо!“. Беки изпращаше Ема на лов за боклуци из квартала, а наградата винаги беше или гилза от използвано червило, или мини „Сникърс“. Тя купуваше на Ема къси полички с воланчета и дантелени роклички от „Гудуил“ и я контеше. Четеше й „Хари Потър“ преди лягане, като измисляше различни гласове за героите.
Но Беки беше като лотариен билет — Ема никога не знаеше как ще премине денят й. Понякога майка й по цял ден лежеше на дивана и плачеше с изкривено лице и стичащи се по бузите й сълзи. Друг път завличаше Ема в най-близкия магазин и й купуваше по два чифта от всичко. „Защо са ми два чифта еднакви обувки?“ — питаше Ема. Беки я поглеждаше разсеяно. „В случай, че единият се изцапа, Еми“.
Освен това Беки забравяше много — като онзи път, когато я беше зарязала в „Съркъл Кей“. Останала без дъх, Ема наблюдаваше как колата на майка й се изгубва по магистралата. Продавачът й даде сладолед на клечка и й позволи да седне върху фризера, който беше поставен пред магазина, докато се обади тук-таме. Когато Беки най-после се върна, тя сграбчи Ема и я прегърна силно. Дори не се оплака, когато Ема покапа със сладолед роклята й.
Една лятна нощ, скоро след тази случка, Ема остана да спи у Саша Морган, нейна приятелка от детската градина. Когато на сутринта се събуди, тя видя госпожа Морган да стои на вратата с ядосано изражение на лицето. Оказа се, че Беки е пъхнала бележка под входната врата на Морганови, с която съобщава, че е „тръгнала на кратко пътешествие“. Много кратко — продължаваше вече повече от тринайсет години.
След като не можаха да открият Беки, родителите на Саша оставиха Ема в приюта в Рино. Потенциалните осиновители не се интересуваха от петгодишни деца — търсеха бебета, които да превърнат в свои миниверсии — така че Ема живя в пансиони и при приемни родители. Макар че щеше винаги да обича майка си, тя не можеше да каже, че й липсва — поне не и Нещастната Беки, Маниакалната Беки или Лудата Беки, която я беше забравила в „Съркъл Кей“. Липсваше й обаче самата идея за майка: някоя стабилна, постоянно присъстваща в живота й жена, която да познава миналото й, да се грижи за бъдещето й и да я обича безусловно. Ема беше измислила звездите на мама, татко и своята не въз основа на нещо, което познаваше, а по-скоро въз основа на нещо, което й се искаше да има.
Плъзгащата се врата се отвори и Ема се завъртя. Травис, осемнайсетгодишният син на приемната й майка, излезе наперено на верандата и се настани върху масата.
— Съжалявам, че така се намъкнах в банята — рече той.
— Няма нищо — промърмори горчиво Ема и леко се отдръпна от протегнатите му крака. Беше повече от сигурна, че Травис не съжалява. Правеше всичко възможно, за да я види гола. Днес той носеше синя бейзболна шапка, смъкната ниско над очите му, овехтяла, свръхголяма риза и торбести дънки, чието дънце висеше почти до коленете му. По чипоносата му физиономия с тънки устни и малки очички се забелязваха снопчета набола брада; не беше достатъчно пораснал, за да има сериозно лицево окосмяване. Кървясалите му кафяви очи се присвиха похотливо. Ема усещаше погледа му, който внимателно проучваше плътно прилепналата й тениска, голите, потъмнели от слънцето ръце и дългите й крака.
Травис изсумтя, бръкна в джоба на ризата си, измъкна един джойнт и го запали. Когато издуха пушека към нея, лампата против насекоми изведнъж се включи. С леко изпукване и шипяща синя светлина тя унищожи поредния комар. Защо не можеше да направи същото и с Травис…