„Ще ходя на концерт на Лейди Гага през ноември! Откачам от кеф!“.
Чистачките на предното стъкло избръмчаха и заскърцаха. Дъждът спря почти толкова внезапно, както беше започнал, пътната настилка заблестя. На хоризонта се появи дъга. Ема я посочи.
— Виж! Това е на късмет.
Мадлин изсумтя.
— Късметът е за тъпите кучки.
Ема погледна към заешкото краче, което беше закачено на верижка към ключодържателя на Мадлин, чудейки се дали наистина го вярва.
— Знаеш ли, избягалите деца обикновено се оправят в живота — каза меко тя. — Където и да се намира Теър, най-вероятно е открил и други като него. Сигурно си помагат един на друг.
Очите на Мадлин проблеснаха.
— Това пък къде го чу?
Ема изпъна подгъва на раираната рокля, която беше избрала сутринта от гардероба на Сътън. Познаваше хиляди приемни деца, които бяха избягали, за да се отърват от скапаните си приемни родители. Всъщност дори самата тя беше избягала веднъж, за да се отърве от гадния господин Смайт. След една особено тежка вечер, тя си беше събрала багажа и се беше изнесла с надеждата да стигне до Лос Анджелис или Сан Франциско, или някъде много далеч. По пътя за натам се беше натъкнала на няколко други хлапета, които живееха в изоставен къмпинг. Бяха си направили малък лагер от няколко палатки, одеяла, тенджери и тигани. Успяваха да си намерят храна, дори бяха забърсали отнякъде два велосипеда, един скейтборд и дори портативна конзола Сони плейстейшън, чиято батерия зареждаха редовно в близкия „Дънкин донатс“. Тъй като Ема едва беше навършила единайсет, най-големите я взеха под крилото си, винаги я пускаха да спи в палатка, винаги гледаха да има достатъчно храна за нея. До известна степен те се грижеха за нея по-добре, отколкото повечето приемни семейства. На четвъртия ден, тъкмо когато Ема започна да свиква, се появи полицията. Всички бяха разпратени по различни приемни семейства или детски домове.
— Май че го гледах по телевизията — най-накрая обясни тя.
— Ясно. Ами все тая, няма значение. — Мадлин преметна един дълъг кичур блестяща коса през рамото си. На привлекателното й лице се върна старото упорито изражение. — Не е нищо, което източването на кредитната карта да не може да оправи. Искам да облека нещо ново за гостито в Шарлът утре вечер. Може би някоя от онези къси рокли-ризи на BCBG. А ти не искаше ли нови дънки „Джей Бранд“ за купона по случай рождения ти ден?
Те завиха към големия паркинг на просторния мол. Мадлин намери празна клетка и угаси двигателя. Двете се отправиха към ескалаторите за горните етажи. След дъжда въздухът беше свеж и чист. От тонколоните на мола се носеше тиха музика. Щом влязоха в приземния етаж, Ема забеляза една витрина в най-затънтената част от мола: „ДРЕХИ ВТОРА УПОТРЕБА БЕЛИСИМО“. В гърдите й запърхаха пеперуди.
— Може ли да спрем там за минутка? — посочи го тя.
Мадлин проследи пръста й и се намръщи.
— Пфу. Защо?
— Защото в магазините втора употреба се намират невероятни неща.
Мадлин присви очи.
— Но ние никога не влизаме в тях.
Ема я хвана за ръката.
— Клои Севини много си пада по класическите стари модели дрехи. Както и Рейчъл Зоуи. — Тя повлече Мадлин по коридора. — Хайде де. Трябва да се откъснем малко от досегашните ни зони на комфорт. — В интерес на истината Ема в никакъв случай нямаше да си купи струващи двеста долара тесни дънки. Те далеч не създаваха у нея комфорт — щеше да се почувства ужасно да харчи парите на Мадлин за нещо толкова незначително. Освен това не можеше да се лиши изцяло от досегашното си аз само защото е влязла в живота на сестра си.
Когато Ема отвори входната врата, прозвънваха камбанки. Магазинът миришеше както всички останали магазини от този тип, малко на нафталин и кашони, и стари дами. Зад щанда стоеше плешив тъмнокож мъж, облечен с нещо, наподобяващо яке от кожа на снежен леопард, и прелистваше списание „Космополитън“. Дрехите бяха разхвърляни по рафтовете, а до задната стена имаше огромна купчина обувки на токчета и ботуши.
Ема прегледа рафтовете с дрехи. Мадлин стоеше неподвижна до вратата, притиснала ръце към хълбоците си, сякаш се страхуваше от микроби.