Шарлът размаха ръка пред лицето на Ема.
— Е? Шест плюс или две минус?
Ема подръпна нагоре дръжката на чантата си и успя да изобрази една фалшива усмивка.
— Шест плюс — успя да каже тя, опитвайки се да звучи като сестра си. — Беше страхотно.
Момичетата се усмихнаха облекчено.
— Знаех си. — Шарлът вдигна ръка за „дай пет“. Звънецът удари, те се хванаха под ръка и тръгнаха по коридора. Ема вървеше с тях, но цялото й тяло, до най-малката клетка, трепереше.
Игра на лъжи. Ако това беше нещо, което Сътън и приятелките й правеха често, ако го бяха причинявали на много хора в училище, може би бяха тласнали някого към крайност. Тя се сети за думите на Шарлът. Все едно не си правила и по-лоши неща, Сътън? Ами ако това беше причината? Ами ако Сътън беше направила нещо лошо — много по-лошо — и някой я беше убил заради това?
Аз се опитах да се съсредоточа, но не можех да се сетя какво би трябвало да е това ужасно нещо. И въпреки това имах усещането, че Ема може би е права.
16.
Последният автобус за Вегас
Ема си проправи път през претъпканите коридори до шкафчето си. Все още усещаше миризмата на фалшивата кръв. С крайчеца на окото си забеляза две момичета, които я гледаха със смесица от страх и благоговение. Тя ясно ги чу да прошепват думите „Ниша“ и „местопрестъпление“. Едно момче със спортно футболно яке излезе от стаята на ученическия съвет и пропя „Шегичка! Шегичка!“. Нима подробностите от постановката вече се бяха разнесли из цялото училище? Как можеше всички да се смеят на това?
— Здрасти, Сътън! — поздрави я едно момиче, покрай което минаваше, но усмивката му беше крива и зловеща.
— Какво става, Сътън? — извика от кабинета по физика някакво момче с увиснали панталони и кънкьорски обувки, но дали само във въображението й, или наистина в гласа му се усещаше стоманена, злобна нотка? Сътън можеше да е скроила номера на тези хора — на всички тях. Всеки би могъл да бъде убиецът й.
Тя зави зад ъгъла и едва не се сблъска с висока фигура, която носеше голяма чаша с кафе.
— Хей, хей! — каза той и затисна с ръка капачето на чашата. Ема отстъпи назад. Пред нея стоеше Итън, облечен със сива блуза с качулка, армейско зелени панталони под коленете и избелели кецове „Кънвърс“. Непристъпното му, навъсено изражение омекна, щом видя, че е тя. — О, здравей.
— Здрасти — отвърна Ема, щастлива, че вижда приятелско лице. Тя продължи по коридора. — К-как си? — Опита се да прозвучи весело, но гласът й потрепна.
— Добре съм. — Итън тръгна с нея. — А ти? Пак изглеждаш така, сякаш Торбалан е по петите ти.
Ема разтърка врата си с ръка. Изведнъж се беше изпотила. Сърцето й биеше наистина бързо.
— Просто съм малко притеснена — призна тя.
— Защо?
Те завиха зад следващия ъгъл и тръгнаха през фоайето, подминавайки група хлапета, които танцуваха брейк до стъклената витрина с керамични фигури.
— Да речем, че се съм изкушена да зарежа училище и да се скрия в някоя пещера до края на годината.
— За номера на Ниша ли става въпрос? — попита Итън. — Две момичета пред мен на опашката за кафе го обсъждаха — продължи той и повдигна смутено едното си рамо. — Прозвуча ми доста… ненормално.
Ема седна на пейката във фоайето.
— Да. Приятелките ми доста се… увлякоха.
Итън седна до нея и взе една рекламка, на която пишеше: „ЕСЕНЕН БАЛ! ВЗЕМЕТЕ СИ БИЛЕТИ ОЩЕ СЕГА!“, и я завъртя в ръцете си. Едното крайче на устата му се изкриви в саркастична усмивка.
— Не е ли винаги така? Не се ли увличате винаги?
Стомахът на Ема се сви. В главата й, също като дрехи в пералня, се завъртяха думите на Шарлът: Все едно не си правила и по-лоши неща, Сътън? Така ли беше винаги?
Тя преглътна тежко и се загледа безизразно в голямата стъклена витрина до салона. На голям постер със златисти букви пишеше: IN MEMORIAM. Отдолу бяха подредени черно-бели снимки на починали ученици с имената и датите на смъртта им. Снимката на Сътън трябваше да е там, помисли си Ема. Зачуди се дали убиецът й минава всеки ден оттук.