Дори Ема да успееше да се качи на автобуса за Вегас, полицията за нула време щеше да намери колата на паркинга пред автогарата. И тъй като Ема нямаше да е вътре, всички щяха да предположат, че момичето, което смятаха за Сътън, просто е избягало. И когато господин Хитрите очички я разпознае като момичето, което си е купило билет за Вегас… полицаите щяха да търсят Ема там, а не тялото на Сътън тук.
Лоръл се обади отново точно когато Ема се махна от опашката за билети. Тя натисна бутончето със зелена слушалка и се обади.
— Ето те и теб, люспо. — Лоръл беше раздразнена. Гласът й прозвуча кухо, сякаш телефонът беше включен на високоговорител. — Ти ли открадна колата ми?
— Време е вече да си прибереш твоята от полицейския паркинг — разнесе се отнякъде гласът на Шарлът. — Ще ти съберем пари да си платиш глобата!
— Съжалявам — избъбри Ема. — Просто… трябваше да свърша нещо. Нещо важно. — Тя се приближи до прозореца и погледна навън към момичетата на витрината. Какво толкова важно има тук? Секс играчки? Емо шоу в хотел „Конгрес“?
— Аз ще откарам Лоръл вкъщи след тренировката, така че не се коси — каза Шарлът. — Но гледай да си свършиш работата преди гостито у дома, разбра ли? Няма да е интересно без изпълнителния комитет.
— Не забравяй Лили и Габи — пропя Лоръл.
— Да, но те не се броят — възрази Шарлът.
Високоговорителят в залата изпука и Ема подскочи стреснато.
— От сектор три ще отпътува автобус „Грейхаунд“ 459 за Лас Вегас — обяви говорителят с отегчен, носов глас. — Пътниците за Вегас да заемат местата си.
Ема затисна с ръка слушалката на айфона, но беше твърде късно. От другата страна настъпи мълчание.
— Грейхаунд ли казаха току-що? — Лоръл звучеше объркано.
— Във Вегас ли отиваш? — попита Шарлът.
Ема блъсна скърцащата врата и тръгна колкото се може по-бързо към колата на Лоръл, уплашена, че говорителят може отново да обяви автобуса за Вегас.
— Просто минавах край автогарата. Прозорецът е отворен. Но вече се прибирам у дома.
Когато седна в колата и прибра телефона, нагрятата тапицерия опари раменете и краката й. Докато пъхаше ключа в запалителя, пръстите й трепереха. Двигателят изръмжа и тя погледна напред. Пред автогарата стоеше един автобус с голяма табела „ЛАС ВЕГАС“ на предното стъкло. Хората хвърляха чантите си в багажното отделение и се качваха вътре.
Изведнъж се разнесе тих щракащ звук, който я накара да се обърне. Ушите й пламнаха. Имаше усещането, че някой я наблюдава. Тя се огледа. Възрастните мъже от пейката бяха изчезнали. На улицата имаше ужасно задръстване. Една неоново зелена тойота приус с табела „такси на половин цена“ наду клаксона си. Зад нея се влачеше червен хечбек с голяма вдлъбнатина на бронята. Зад тях нетърпеливо избръмча черен пикап. А пред тях един сребрист мерцедес пъплеше бавно покрай автогарата. Ема се втренчи в блестящата емблема на предния му капак. През затъмнените му стъкла тя успя да види, че шофьорът гледа към нещо на паркинга на автогарата. Към нея.
Аз присвих очи, опитвайки се да го видя кой е, но не можах да различа лицето.
Зеленото такси изсвири още веднъж, шофьорът на мерцедеса погледна напред и бавно мина през светофарите. Ема наблюдаваше колата, докато тя не се скри зад хълма. Въздъхна облекчено едва след като се скри от погледа й. Но за параноичното й поведение имаше добра причина.
Все пак онзи, който ме беше убил, наблюдаваше всяко нейно движение.
17.
Никога-никога
По-късно същата вечер Лоръл шофираше колата си с една ръка, а с другата увиваше дългата си руса коса на кок. Движеха се по стръмния вълнообразен път към къщата на Шарлът, уединено имение нагоре в планината, кацнало на една гола скала.
Лоръл спря пред портала и Ема огледа къщата, докато сестра й слезе и натисна бутона на интеркома. След няколко мига от говорителя се чу глас.
— Лоръл и Сътън сме! — извика Лоръл в микрофона. Някакво резе изщрака и вратата бавно се отвори.
Пред тях се разкри покрита с плочки пътека. Тучна зелена поляна я заобикаляше от двете страни, допълнена от гигантски кактуси сагуаро, цъфнали храсти текома и креозотови растения. В центъра на кръглата алея се издигаше каменен фонтан, пълен с голи каменни херувимчета. Зад него се издигаше самата къща, масивна тухлена сграда с панорамни прозорци и оберлихти. Над масивната входна врата висеше малка кула с месингова камбана. Иззад близката дървена ограда надничаха няколко коня, а пред гаража чакаше блестящо сребристо порше.