Лоръл паркира колата и погледна Ема.
— Благодаря ти, че не се възпротиви на идването ми тук.
Ема отметна кичур коса от лицето си.
— Няма проблем.
Лоръл се облегна върху волана.
— Тази седмица си малко… различна. Да не си започнала нова диета?
— Не съм различна — бързо отвърна Ема.
— Не ме разбирай погрешно, не виждам нищо лошо в това. — Лоръл извади ключа на колата от гнездото. — Като изключим отмъкването на колата ми. И как изведнъж хукна нанякъде тази сутрин. — Тя се усмихна накриво. — Добре де, и още едно-две неща.
— Обичам да държа хората нащрек — промърмори Ема и вирна глава. Макар че нямаше желание Лоръл да я разпитва за странното й поведение, някак си й стана приятно, че сестра й беше забелязала промяната в нея.
Момичетата тръгнаха по излъсканата пътека, която водеше до входната врата, и натиснаха звънеца. Разнесе се звън на гонг и пред тях застана симпатична жена с широка усмивка. Тя беше облечена със свръхтесни дънки, които подчертаваха всичко, дълга раирана риза, каквато Ема беше виждала на витрината на „Ърбън Аутфитърс“ и сребристи обувки на високи токчета, изрязани на пръстите. На главата си беше вдигнала чифт бели слънчеви очила „Рей-Бан Уейфеърърс“, а на ушите й блестяха диаманти с размера на грахово зърно. Тя имаше златиста, безупречно гладка кожа, буйна руса коса и блестящи очи с цвета на Карибско море. Ема погледна към Лоръл, чудейки се коя е тази личност. По-голямата сестра, която се е прибрала от университета?
— Здрасти, Сътън — поздрави момичето. — Здрасти, Лоръл. — Тя кимна с глава към раираната й брезентова чанта на „Мейдуел“. — Страшно ми харесва.
— Благодаря, госпожо Чембърлейн — изчурулика Лоръл.
Ема едва не си глътна дъвката. Госпожа Чембърлейн?!
Аз също бях изненадана. Въобще не можех да си я спомня.
— Мацки! — извика Шарлът от горния етаж. Лоръл и Ема се усмихнаха на госпожа Чембърлейн — тя ги погледна очаквателно, сякаш умираше от желание да я поканят при тях — и тръгнаха нагоре по витата стълба, над която висяха шарени картини в стил Джаксън Полък.
Шарлът ги въведе в спалнята си — която беше два пъти по-голяма от стаята на Сътън и милион пъти по-голяма от всичко, в което някога бе живяла Ема. Мадлин и близначките Туитър вече се бяха настанили на раирания килим в средата на стаята, похапваха снаксове от една голяма купа и пиеха кока-кола.
— Тъкмо разказвахме на Лили и Габи за номера, който скроихме на Ниша. — Мадлин подръпна нагоре деколтето на блузата си, за да не се вижда сутиенът й.
— Не че вече не бяхме чули за него — пропя Лили и махна една власинка от ръкавиците си без пръсти в стил Аврил Лавин.
— Може би някой път ще ни позволиш да ти помогнем в подготовката за някой номер — добави Габи и оправи лентата, която придържаше дългата й руса коса. — Имаме тонове убийствени идеи.
Шарлът седна на пода и гребна шепа снакс.
— Съжалявам. В Играта на лъжи участват само четирима души. Нали така, Сътън? — Тя отново погледна към Ема, сякаш последното решение беше нейно.
Ема усети как я побиват тръпки. Играта на лъжи. Дори само името й караше кръвта във вените й да замръзва.
— Точно така — отвърна тя след кратка пауза.
Габи направи физиономия.
— Значи можем да бъдем част от клуба, когато си правите шеги с нас, но не и обратното, така ли? — Тя смушка Лили и сестра й кимна. Очите им блестяха.
Настъпи продължителна пауза. Мадлин и Шарлът се спогледаха.
— Това беше друго.
— Да, определено. — Шарлът се обърна и погледна многозначително Ема. Тя се заигра с връзката на обувката си — искаше й се да знае какво имаха предвид.
Шарлът се прокашля, нарушавайки неловкото мълчание.
— Добре. Има една игра, която можем да я играем всички… — Тя отвори вратите на големия дървен гардероб в дъното на стаята. — И тъй като всички сме тук, време е да я започнем. — Тя извади бутилка водка „Абсолют цитрон“, която криеше зад гърба си. — Какво би представлявала новата учебна година без поредния кръг „Никога-никога“.