— М-м-м! — извика тя.
Човекът не се отмести. Топлото му тяло се притискаше в нейното.
— Да не си посмяла да викаш! — чу се глас в ухото й. Той беше дрезгав и неразгадаем, почти шепот. — Къде ти беше умът? Казах ти да продължиш да играеш. Казах ти да не си тръгваш.
Ема се опита да се извърти и да види кой я държи, но човекът я блъсна напред и притисна бузата й към кухненската маса.
— Сътън е мъртва — рече настоятелно той. — Продължавай да се представяш за нея, докато не ти кажа да спреш. И не се опитвай да бягаш от града, защото ти си следващата.
Ема изписка. Ръката стисна китката й толкова силно, че тя си помисли, че костите й могат да се счупят. След това нещо метално се уви около шията й. То се стягаше все повече и повече, докато въздухът започна да не й стига. Очите й се изцъклиха. Тя размаха ръце, но жицата просто се впи още повече в гърлото й. Ема се бореше за въздух, но не можеше да вдиша, нито да преглътне. Докато се мяташе насам-натам, краката й започнаха да омекват.
Аз гледах ужасена. Погледът ми се замъгли, също като нейния; можех само да видя, че удушвачът имаше широки рамене. Сетих се за тъмната сянка, която се беше надвесила над мен в багажника. Гласът прозвуча почти като онзи.
Но след малко металната жица около врата на Ема започна да се отпуска. Удушвачът я дръпна назад и я изправи. Пред очите й танцуваха цветни петна. В дробовете й нахлу въздух. Тя се наведе напред и се разкашля.
— Сега наведи глава и брой до сто — нареди удушвачът. — Не смей да поглеждаш, докато не свършиш. В противен случай…
Цялата трепереща, Ема облегна чело на кухненския плот и започна да брои.
— Едно… две…
Зад нея се разнесоха стъпки. Опитах се да го видя кой е, но фигурата се скри в сенките.
— Десет… единайсет… — продължи Ема. Затвори се врата. Ема предпазливо вдигна глава. Кухнята беше тиха и спокойна, както пет минути по-рано. Тя отиде на пръсти до входната врата и надникна навън, но непознатият беше изчезнал.
Ема се наведе напред и задиша тежко, подпряла ръце на коленете си. Когато отново се изправи, нещо се удари в ключицата й. Тя внимателно опипа кожата си. На верижка около врата й висеше кръгъл медальон — медальонът на Сътън. Същият, който беше търсила в кутията с бижута, но не беше успяла да открие. Същият, който Сътън беше носила в клипа. Верижката съответстваше идеално на червените, пресни белези на врата й, останали от душенето.
Светът на Ема отново се преобърна с краката нагоре. Сътън наистина беше мъртва. Вече не се съмняваше в това. От очите й закапаха горещи, мокри сълзи. Тя вдигна трепереща ръка към устните си и заглуши едно ридание.
Завъртя се на сто и осемдесет градуса, оглеждайки трескаво входа към кухнята, пълните с книги рафтове в кабинета, стълбището, величествения вход. Погледът й се спря върху блестящия червен лъч над вратата. До него се намираше панелът за включване на алармата; зелена светлинка осветяваше думата ВКЛЮЧЕНА. Ема отиде на пръсти до уреда. Беше живяла за кратко при едно приемно семейство в Рино, което имаше същата алармена система — имаха шкаф, пълен с ценен античен китайски порцелан „Уеджууд“ и въпреки това караха четирите си приемни деца да спят натъпкани в една малка стая — и приемният брат на Ема й беше показал как да работи с нея. Тя натисна стрелката надолу и се появи списък с часовете, когато алармата е била включвана и изключвана. За последно беше включена в осем и дванайсет вечерта. Тогава госпожа Чембърлейн беше пуснала Ема и Лоръл в къщата. Нямаше обаче индикация, че спирането на тока е изключило алармата. Нито, че госпожа Чембърлейн е трябвало да я включи отново след това. Нямаше запис и че някой я е активирал, което щеше да се случи, ако удушвачът беше влязъл през вратите или прозорците. Така че… как се беше озовал вътре? Как беше излязъл?
Ема вдигна глава и усети как я изпълва студено, хлъзгаво усещане. Може би нямаше нужда да се заобикаля алармата. Може би удушвачът е бил в къщата още от самото начало. Тя се сети за гласа в ухото си. Казах ти да продължиш да играеш. Казах ти да не си тръгваш. След това се сети за разговора с Шарлът и Лоръл от автогарата. Грейхаунд ли казаха току-що, беше попитала Лоръл. Възможно ли беше?
Аз бях повече от сигурна, че беше. Сетих се за последния си спомен. Фигурата с широки рамене, която ме измъква от багажника. Червеникавата коса, осветена от уличната лампа. Онзи, който беше душил Ема, определено беше вътрешен човек: една от най-добрите ми приятелки.