Тя остави картата настрани и отново се зае с дневника. На следващата страница видя вписване от двайсет и втори август: „Понякога имам чувството, че приятелките ми ме мразят. Всяка една от тях“. Отдолу изброяваше разни неща, които приличаха на поръчка в „Джамба джус“: банани, боровинки, „Спленда“, сок от пшенични стръкове за детоксикация.
Добре-е-е, помисли си Ема.
Следващата страница беше пълна с рисунки на момичета, облечени с рокли и поли, озаглавена „идеалните летни тоалети“. Последното вписване беше от двайсет и девети август, два дни преди Травис да покаже клипа на Ема. „Имам чувството, че някой ме наблюдава — беше написала тя с треперлив, забързан почерк. — И мисля, че знам кой е“. Ема прочете изреченията няколко пъти с усещането, че някой е бръкнал в гърдите й и е стиснал сърцето й.
Аз се опитах да се съсредоточа, но не се сетих за нищо.
Ема сложи дневника на Сътън до компютъра на бюрото. Размърда мишката върху светлосинята подложка, екранът проблесна и оживя. Тя кликна върху сафарито и отвори Фейсбук. Страницата на Сътън се зареди автоматично. Докато Ема разглеждаше публикациите и коментарите, започна да забелязва някои закономерности. През август Сътън беше написала: „Ще се видим на стената на Лоръл“. През юли беше казала на Мадлин: „Ти си една немирна шпионка!“. Беше изпратила лично съобщение на Шарлът през юни: „Погнала си ме, нали?“. Беше написала нещо подобно дори на страниците на близначките Туитър: „Вие двете ще спрете ли да заговорничите срещу мен?“.
— Какво правиш?
Ема подскочи стреснато и се обърна. Лоръл се беше облегнала на вратата с айфон в ръка. Русата й коса беше вързана на опашка и тя се беше преоблякла в розово хавлиено потниче и черни джапанки. Очите й се криеха зад слънчеви очила „Рей Бан“, но на лицето й грееше широка усмивка.
— Просто си проверявам пощата — отвърна Ема с възможно най-безгрижния тон, който успя да докара.
Айфонът в ръката на Лоръл изпиука, но тя не погледна към екрана. Не сваляше очи от Ема и не спираше да върти сребърния пръстен на пръста си. Погледът й попадна върху отключения катинар, оставен на леглото. Върху дневника в скута на Ема. Върху членската карта на бюрото. Пулсът на Ема се ускори.
Най-накрая Лоръл сви безразлично рамене.
— Ако искаш ела с мен, отивам при басейна.
После се обърна и затвори вратата.
Ема отново разтвори дневника на Сътън: „Понякога имам чувството, че приятелките ми ме мразят. Всяка една от тях“. Ема стисна зъби. Тя не познаваше баща си. Беше изоставена от майка си. А сега й бяха отнели и сестрата, още преди да успее да се срещне с нея. Ема дори не беше сигурна дали щеше да хареса Сътън, но сега така или иначе нямаше как да го разбере. А на приятелките на Сътън — или на сестра й — сега вече нямаше да им се размине. Не и ако зависеше от нея. Тя щеше да разнищи какво се е случило със Сътън. Щеше да направи каквото е нужно, за да докаже, че те са наранили сестра й. Просто трябваше достатъчно да се сближи с тях, за да научи повече за миналото й.
Тя се обърна към компютъра, кликна с мишката върху прозорчето за подновяване на статуса и написа: Играта започна, кучки.
Трите отговора се появиха на стената й почти едновременно. Първият коментар беше от Шарлът: Игра? Сподели. Вътре съм! После Мадлин: Аз също! И накрая Лоръл: И аз! Тайна е, нали?
Може да се каже, написа Ема в отговор. Само че този път в играта щяха да участват само те. И тя щеше да бъде на живот и смърт.
21.
Безответно шпиониране
— Къде искаш да отидем за вечеря? — попита Гарет Ема, докато джипът му се спускаше надолу по хълма.
— Ами, не знам. — Ема загриза нокътя на кутрето си. — Защо ти не избереш?
Гарет я погледна стреснато.
— Аз?
— Защо не?
По лицето му премина сянка на нерешителност. Заприлича й на повредената кукла Елмо, която беше наследила от едно по-голямо момиче през първата й година в приемно семейство; понякога Елмо се втренчваше в пространството и не знаеше какво да прави.
— Но ние винаги ходим където ти поискаш — каза Гарет.
Ема заби нокти в дланта си. Само ако можеше да му каже, че не може да избере нито един проклет ресторант наоколо, защото въобще не ги знае! В този миг през прозореца на джипа зърна един от хранителните магазини „Трейдър Джо“.
— Защо не си купим малко сирене и някои други неща и не си направим пикник в планината?