„Мистър Пинки“ беше малък салон в подножието на хълмовете. Помещаваше се в търговски комплекс, в който имаше още магазин за органичен йогурт, холистичен котешки хотел и някакво място, което рекламираше на витрината си „Перфектно прочистване на дебелото черво! Свалете два килограма за няколко минути!“. Добре, че Лоръл не я завлече вътре.
Салонът представляваше отчасти луксозен спа салон, отчасти Стар Трек. Маникюристите носеха прилепнали костюми, които би трябвало да отразяват последната мода, но според Ема бяха готови да се качат на космическия кораб и с все салона да полетят към мъглявината Небюла.
Ема и Лоръл седнаха на лъскавия сив диван да почакат.
— Готова ли си за партито си? — попита Лоръл, извади един балсам за устни „Напстик“ и си сложи.
— Предполагам — излъга Ема. Когато се беше прибрала от тренировката по тенис, върху леглото й имаше нови RSVP картички. На всички пишеше неща от сорта на „Чакам с нетърпение!“ и „Купонът на годината!“
— Не може да не си. — Лоръл я смушка в ребрата. — Планираш го от доста време! Гарет каза ли ти вече какво ти е подготвил?
Ема поклати глава.
— Защо? На теб каза ли ти?
Лоръл се усмихна широко.
— Не. Но чувам разни слухове…
Ема сграбчи тапицерията на дивана. Защо подаръкът на Гарет беше толкова важен?
В залата жужаха сешоари за нокти. Въздухът миришеше на лакочистител и лосион за ръце с алое вера. Ема бръкна в чантата си и докосна салфетката от Теър. Стомахът й се сви на топка. Тя възнамеряваше да я извади след като приключат с маникюра, но повече не можеше да чака.
— Лоръл?
Лоръл я погледна и се усмихна. Ема постави салфетката на дивана между тях.
— Намерих това в гардеробчето ми в съблекалнята.
Когато Лоръл погледна към ухиленото пияно личице, между веждите й се оформи бръчка. Пръстите й започнаха да човъркат някаква мъничка дупчица на дънките й. Чу се остър звук от разпаряне и дупката внезапно се разцепи.
— Ох — прошепна тя.
— Много съжалявам. — Гласът на Ема потрепна. — Не знам как се е озовала там. — Технически погледнато, това не беше лъжа.
Лоръл взе салфетката и се загледа безизразно в пъстроцветните шишенца с лак, подредени на рафта. Ема стисна силно облегалката на дивана. Дали Лоръл ще избухне? Ще изкрещи ли? Ще я нападне с ножичките за нокти?
— Голяма работа — рече най-накрая Лоръл. — Не като да нямам милион такива в стаята ми.
— Липсва ли ти? — избъбри Ема.
Лоръл продължи да потупва с ръка по айфона си.
— Разбира се. — Гласът й беше равен. Сякаш двете просто седяха и обсъждаха различията между кремообразното и хрупкавото фъстъчено масло. След това тя кимна към бутилката минерална вода, която Ема беше взела от домашния хладилник. — Може ли да пийна малко?
Ема сви рамене и Лоръл отпи голяма глътка. Щом остави бутилката на тоалетната масичка, раменете й започнаха да потръпват. Тя отметна глава назад и се стовари върху дивана. Хвана се с две ръце за гърлото и погледна Ема с уплашени, ококорени очи.
— Не… мога…
Ема скочи на крака.
— Лоръл? — Лоръл издаде хъркащ звук, метна се веднъж и се отпусна неподвижна. Русата й коса се разпиля по дивана. Дясната й ръка се свиваше спазматично.
— Лоръл! — Извика Ема. — Лоръл? — Тя я разтърси за раменете.
Очите на Лоръл бяха затворени. Устата й беше леко отворена. Айфонът й се изплъзна от ръката й и падна на килима.
— Помощ! — извика Ема. Тя се наведе над нея и се ослуша за дишане. Лоръл не издаваше нито звук. Ема я хвана за китката. Като че ли имаше пулс. — Събуди се — извика тя и я разтърси. Тялото на Лоръл беше отпуснато като на парцалена кукла. Сребърните й гривни зазвъняха.
Ема се изправи и се огледа. Едно тъмнокожо момиче, което седеше в стола за педикюр със списание „Воуг“ в ръце, ги гледаше с любопитство. Към тях бързо се приближи една дребничка испанка.
— Какво й става?
— Не знам — отвърна уплашено Ема.
— Да не е бременна? — предположи жената.
— Не мисля…
— Хей. — Жената хвана ръката на Лоръл. — Хей! — извика тя близо до лицето й и я плесна по бузата. Ема отново наведе ухо към устата й. Сети се за курса по дишане уста в уста, който беше карала в шести клас. Как беше, първо стисва носа и вдишва в устата или обратното?