— Всичко е наред. Нямам нищо против душевните проблеми.
Но Ема поклати глава. Не можеше да му каже какво става всъщност, въпреки че ужасно й се искаше.
— Утре е рожденият ми ден — каза вместо това тя. — Ще правя купон.
— Наистина ли? — Итън се надигна на лакът. — Ами честит рожден ден.
— Благодаря — усмихна се Ема в тъмното.
Тя проследи с поглед един реактивен самолет, който се движеше бавно в нощното небе. В известен смисъл това сигурно щеше да е най-хубавият рожден ден в живота й. В повечето случаи тя не го беше празнувала — шестнайсетия си рожден ден прекара в кабинет на социалните служби, в очакване да бъде записана в следващия си приемен дом, а единайсетия посрещна като бегълка в лагера на онези хлапета. Единственото й истинско празненство беше онзи път, когато Беки я заведе на Ренесансовия панаир близо до мястото, където живееха. Ема беше яздила Старата магарица в бавен кръг, беше изяла една гигантска пуешка кълка и си беше направила герб от гланцирана хартия в неоновозелено и тюркоазно, тогавашните й любими цветове. Когато в края на деня тръгнаха към паркинга, тя попита дали може следващата година пак да празнуват тук. До следващия й рожден ден Беки беше изчезнала.
Ема гледаше небето. Един облак мина пред луната, закривайки я за миг.
— Ти ще дойдеш ли?
— Къде?
— На партито ми. В смисъл, ако не си зает, разбира се. И ако искаш. — Ема прехапа нокътя си. Сърцето й се блъскаше в гърдите. Изведнъж поканата й се стори нещо изключително важно.
Луната освети ъгловатия профил на Итън. Ема го изчака търпеливо да реши. Ако каже „не“, не се разстройвай, каза си тя. Не го приемай лично.
— Добре — произнесе Итън.
Ема си пое дълбоко дъх.
— Наистина ли?
— Да. Разбира се. Ще дойда.
— Страхотно! — Ема се ухили. — Ти ще бъдеш единственият нормален човек там.
— В това не съм съвсем сигурен. — По начина, по който го каза, Ема се досети, че той се усмихва. — Едва ли някой от нас е нормален, не мислиш ли? Мисля, че всички имаме своите луди тайни.
— Така ли? И каква е твоята?
Итън замълча за миг.
— Страшно си падам по госпожа Фенстърмахер.
Ема се изкиска.
— Това е напълно разбираемо. Тя е толкова секси.
— Да. Направо съм луд по нея.
— Ами, желая ти успех с нея — рече Ема. — Надявам се вие, влюбени птички, да намерите щастието.
— Благодаря. — Итън се размърда, за да се обърне по корем и ръката му се удари в нейната. Ема погледна едва докосващите им се пръсти. Итън сви показалеца си около нейния и лекичко го стисна, преди да отдръпне ръката си.
И изведнъж в обгърналата ги тъмнина безумният, опасен свят на Ема й се стори толкова далеч, колкото звездите.
26.
Лице от миналото
Дрън. Дрън. Дрън.
Часове по-късно Ема се събуди от безпаметния си сън и се огледа. Какво беше това?
Дрън. Тя се обърна към прозореца, който гледаше към предния двор. Малки камъчета отскачаха от прозореца и падаха на земята. Ема изтича към прозореца и погледна надолу. Под голямата улична лампа до предната порта стоеше някаква фигура. Ема силно разтърка очи.
— Мамо? — извика тя.
Тя хукна надолу по стълбите, без да ги усеща под краката си. Входната врата изскърца, когато я отвори рязко и изскочи в навън. Беки стоеше до колата на Лоръл, някъде по средата на алеята.
Аз зяпнах от изненада. За пръв път виждах майка ни. Тя имаше дълга до брадичката копринена коса и синьо-зелени очи. Беше слаба — всъщност твърде слаба — и носеше торбести дънки с дупка на коляното и избеляла тениска с надпис РЕСТОРАНТ НЕБРЕЖНАТА СТРИДА. Ако я срещнех на улицата, просто щях да я подмина. Не усетих никаква връзка с нея, нищо. Въобще не ми изглеждаше реална.
Но когато Ема се приближи до Беки, ръцете й просто преминаха през тялото й. Тя отстъпи назад и примигна.
— Мамо? — извика тя отново. Опита се да докосне Беки, но тя сякаш беше направена от пара. После Ема докосна своето лице, за да се убеди, че е истинска. — Какво става тук?
— Не е онова, което си мислиш, скъпа — отвърна Беки с глас на заклет пушач. — Трябва да внимаваш — добави тя. — Трябва да пазиш тишина. Скоро нещата ще станат твърде опасни.
— К-какво имаш предвид? — попита Ема.
— Ш-ш-шт.
— Но…
Тогава Беки пристъпи напред и притисна ръка към устата на Ема. Тя й се стори като истинска, твърда и стабилна.
— Трябва да направиш нещо за мен.
Изведнъж ми проблесна нещо. Чух същият глас да ми казва високо и ясно „Трябва да направиш нещо за мен“. Поне ми се струваше, че е същият глас. Не бях сигурна, дали говореше на мен… или на някого другиго. Но тъкмо когато се опитвах да вникна по-дълбоко в този спомен и той се разпадна.
Изведнъж Ема отвори очи.
Отново се намираше в тъмната стая на Сътън. Вятърът полюшваше пердетата. Чашата с вода, която беше напълнила преди да си легне, стоеше на нощното шкафче. Сънят все още пулсираше в главата й. Тя се надигна и зрението й се проясни. Над нея стоеше някаква фигура.
Беки, помисли си веднага Ема. Но фигурата имаше руса коса, не кестенява. Носът й беше леко чип и бузите й бяха обсипани с лунички. Ема погледна в турмалиново-зелените очи на Лоръл. Тя протегна ръка и запуши устата на Ема.
— Викай! — изкрещях аз като обезумяла.
И Ема направи точно това. Изрита чаршафите и се вкопчи в ръцете на Лоръл. Тя отстъпи с изненадано изражение на лицето. След миг вратата на спалнята се отвори и родителите Мърсър нахълтаха вътре. Господин Мърсър беше гол до кръста. Госпожа Мърсър беше облечена с карирано долнище на пижама и дантелено потниче. Дрейк също се намърда вътре и излая няколко пъти.
— Какво става тук? — поиска да разбере господин Мърсър.
— Лоръл се опита да ме убие! — изпищя Ема.
— Какво? — Лоръл отстъпи от леглото, сякаш изведнъж се беше подпалило.
Ема се дръпна назад, докато не се притисна към таблата на леглото. Гърдите й се разтърсваха от ридания.
— Опита се да ме удуши.
Лоръл изписка възмутено.
— Не е вярно! — Тя посочи с ръка електронния часовник до леглото. Червените цифри показваха 12:01. — Дойдох, защото исках първа да ти пожелая честит рожден ден.
— Не лъжи! — Ема придърпа завивката към гърдите си. — Видях те!
— Сътън, скъпа, Лоръл не би направила нещо такова — рече нежно господин Мърсър.
— Сигурно просто си сънувала кошмар. — Госпожа Мърсър разтърка очи. — Да не си разтревожена заради партито?
— Защо ми е да се тревожа заради него? — сопна й се Ема. Тя посочи Лоръл с пръст. — Тя Се Опита Да Ме Убие!
След това Ема отново погледна към семейство Мърсър, които я гледаха скептично.
— Скъпа, защо не слезеш долу да изпиеш една чаша топло мляко? — предложи й госпожа Мърсър.
И след това, прозявайки се, двамата тръгнаха към вратата. Дрейк и Лоръл ги последваха. Но преди да излезе в коридора, Лоръл се обърна и погледна Ема.
Очите й се присвиха. Краищата на устата й увиснаха надолу. Ема усети как във вените й потича огън. В съзнанието й отново прозвучаха думите, които Беки беше произнесла в съня. Скоро нещата ще станат твърде опасни.
Думите се завъртяха и в моето съзнание. И пак ми кажете, че сънищата не се сбъдват.