— Но…
Тогава Беки пристъпи напред и притисна ръка към устата на Ема. Тя й се стори като истинска, твърда и стабилна.
— Трябва да направиш нещо за мен.
Изведнъж ми проблесна нещо. Чух същият глас да ми казва високо и ясно „Трябва да направиш нещо за мен“. Поне ми се струваше, че е същият глас. Не бях сигурна, дали говореше на мен… или на някого другиго. Но тъкмо когато се опитвах да вникна по-дълбоко в този спомен и той се разпадна.
Изведнъж Ема отвори очи.
Отново се намираше в тъмната стая на Сътън. Вятърът полюшваше пердетата. Чашата с вода, която беше напълнила преди да си легне, стоеше на нощното шкафче. Сънят все още пулсираше в главата й. Тя се надигна и зрението й се проясни. Над нея стоеше някаква фигура.
Беки, помисли си веднага Ема. Но фигурата имаше руса коса, не кестенява. Носът й беше леко чип и бузите й бяха обсипани с лунички. Ема погледна в турмалиново-зелените очи на Лоръл. Тя протегна ръка и запуши устата на Ема.
— Викай! — изкрещях аз като обезумяла.
И Ема направи точно това. Изрита чаршафите и се вкопчи в ръцете на Лоръл. Тя отстъпи с изненадано изражение на лицето. След миг вратата на спалнята се отвори и родителите Мърсър нахълтаха вътре. Господин Мърсър беше гол до кръста. Госпожа Мърсър беше облечена с карирано долнище на пижама и дантелено потниче. Дрейк също се намърда вътре и излая няколко пъти.
— Какво става тук? — поиска да разбере господин Мърсър.
— Лоръл се опита да ме убие! — изпищя Ема.
— Какво? — Лоръл отстъпи от леглото, сякаш изведнъж се беше подпалило.
Ема се дръпна назад, докато не се притисна към таблата на леглото. Гърдите й се разтърсваха от ридания.
— Опита се да ме удуши.
Лоръл изписка възмутено.
— Не е вярно! — Тя посочи с ръка електронния часовник до леглото. Червените цифри показваха 12:01. — Дойдох, защото исках първа да ти пожелая честит рожден ден.
— Не лъжи! — Ема придърпа завивката към гърдите си. — Видях те!
— Сътън, скъпа, Лоръл не би направила нещо такова — рече нежно господин Мърсър.
— Сигурно просто си сънувала кошмар. — Госпожа Мърсър разтърка очи. — Да не си разтревожена заради партито?
— Защо ми е да се тревожа заради него? — сопна й се Ема. Тя посочи Лоръл с пръст. — Тя Се Опита Да Ме Убие!
След това Ема отново погледна към семейство Мърсър, които я гледаха скептично.
— Скъпа, защо не слезеш долу да изпиеш една чаша топло мляко? — предложи й госпожа Мърсър.
И след това, прозявайки се, двамата тръгнаха към вратата. Дрейк и Лоръл ги последваха. Но преди да излезе в коридора, Лоръл се обърна и погледна Ема.
Очите й се присвиха. Краищата на устата й увиснаха надолу. Ема усети как във вените й потича огън. В съзнанието й отново прозвучаха думите, които Беки беше произнесла в съня. Скоро нещата ще станат твърде опасни.
Думите се завъртяха и в моето съзнание. И пак ми кажете, че сънищата не се сбъдват.
27.
ЧРД, умри!
— Ето я и нашата рожденичка! — извика Мадлин, пристъпвайки несигурно с яркосините си обувки с тънки високи токчета, облечена със сребриста парти рокля и станиолена корона. Тя постави на главата на Ема почти същата корона, на която с големи розови цифри беше написано „18“.
— Усмихни се! — До нея цъфна Шарлът с къса раирана рокличка и еспадрили. Тя се притисна към Ема и обърна фотоапарата с обектива към тях. Миг преди да блесне светкавицата, Лоръл се присламчи към групичката, прегърна Ема и се ухили широко.
— Зеле! — каза тя свръхентусиазирано. Усмивката й беше толкова бяла, колкото и туниката, която беше облякла върху черните си панталони. Ема се насили да се усмихне, но имаше усещането, че изглежда изплашена.
Приятелките на Сътън се пуснаха и започнаха да пеят „Честит рожден ден“. Шарлът ревеше с цяло гърло. Мадлин пееше точно както Мерилин Монро я беше изпяла на Кенеди. А Лоръл пееше сладко и невинно. Ема леко се отдръпна от нея.
Беше девет часа вечерта и купонът по случай рождения ден на Сътън се вихреше с пълна сила. Диджеят пускаше парчетата от верандата, където се беше разположил. Тълпата се полюляваше на дансинга. Момичетата от отбора по тенис разнасяха табли с ордьоври. Госпожа Мърсър беше опънала коледните лампички на верандата и беше напълнила купи за пунш с безалкохолна сангрия. Поне двайсет и пет евтини уеб камери бяха пръснати по верандата. Три лаптопа бяха сложени на масата до вратата; всеки беше оборудван с USB кабели за директно качване на снимките във Фейсбук и Туитър. Въздухът ухаеше на смесица от парфюми и телове за коса с лека добавка на алкохолни миризми. Върху голяма маса, поставена близо до вратата, беше натрупана купчина подаръци, повече, отколкото Ема беше виждала през живота си. Не че Ема беше в състояние да им се зарадва. Може и да беше облякла бледорозовата рокля, която беше открила в гардероба на Сътън, закачена на закачалка с лепенка „рожден ден“ на нея; може и да беше прекарала цял час във фризьорския салон, за да си накъдри косата; може и да беше обула обувките на високи токчета, които сигурно струваха колко целогодишния й бюджет за дрехи. Но въобще не се чувстваше празнично. При всяко проблясване на светкавица тя примигваше и се обръщаше стреснато. Всеки път, когато някой се приближаваше, за да я поздрави, тя се вцепеняваше. Всеки фойерверк, пуснат от господин Мърсър или някое от момчетата, я караше да примигва. Звучаха й като изстрели. Чувстваше се така, сякаш всяка минута й беше последната.