Аз мигам учестено. Итън Лендри. Мозъкът ми като че ли е потопен в кал. Не мога да се сетя кой е той. Спомням си мрачно момче, което върви по коридора. Изпълнено с надежда лице, което ме гледа от другия край на паркинга.
— К-какво стана? — питам аз със слаб глас.
— Не знам. — Итън се протяга и развързва ръцете ми. — Видях някой да те души. Изтичах на сечището и те се разбягаха.
— Хвърлиха ме в багажника — промърморих аз. — Някой ме довлече тук.
— Видя ли кой беше?
Поклащам глава. После се вглеждам в Итън, опитвайки се да се сетя какво знам за него. Защо не го харесвам. Може би е просто един от онези случаи, в които не харесваме нещо толкова отдавна, че вече сме забравили защо. Но внезапно ме връхлита усещането, че той е единственият ми приятел на този свят.
Пропукване. Зад гърба ми пропукват съчки и аз се обръщам. Между дърветата се появяват три фигури и се спускат към мен.
— Падна ли ни! — виква Шарлът и излиза на светло. След нея върви Мадлин. После се появява и Лоръл със ски маска в ръка. Изглежда така, сякаш всеки момент ще заплаче.
Итън ги зяпва изненадано.
— Това шега ли беше?
— Ами да. — Мадлин вдига камерата от земята. — Сътън го знаеше през цялото време.
Итън застава пред мен, сякаш за да ме защити.
— Едва не я убихте.
Момичетата спират и се споглеждат. Лоръл облизва устните си. Мадлин прибира камерата в чантата си. Най-накрая Шарлът изсумтява и премята косата си през рамо.
— А ти какво, шпионираш ли ни?
Итън ме поглежда за миг. Аз се извръщам, чувствайки се едновременно уязвима и унизена. Той махва презрително с ръка и тръгва към храстите. Но когато Мадлин се навежда, за да разреже въжето, с което са вързани ръцете ми, аз отново улавям погледа му. „Благодаря“ — произнасям безмълвно, сърцето ми бие твърдо и ритмично. Итън ми отговаря примирено. „Пак заповядай“ — отвръща също безмълвно той.
И след това изведнъж всичко избледня, поредният прекъснат спомен.
32.
Горчивата истина
Итън продължаваше да гледа напрегнато Ема.
— Какво става тук? — попита отново той.
— Аз съм Сътън — отвърна Ема, треперейки. — Кълна се.
— Не си. — По лицето му се появи тъжна усмивка. — Просто ми кажи истината.
Ема се взря в блестящите му в мрака зъби. После погледна към тъмната пустиня наоколо. През съзнанието й като искряща мълния премина стряскаща мисъл: той звучеше толкова уверено. Но как би могъл да знае, освен ако…
— Ти ли я уби? Затова ли знаеш?
Итън се дръпна назад. Той започна да мига учестено, лицето му пребледня.
— Убита! Сътън е… мъртва?
Ема прехапа силно устни. Итън изглеждаше съсипан.
— Била е убита — призна му тя с тих глас. — Мисля, че някой я е удушил. Някой, когото познава. Видях го на един клип.
Итън се намръщи.
— Удушена ли?
— С огърлицата й. — Тя извади медальона над деколтето си, за да му го покаже. — В гората. Приятелките й са го заснели на клип. Дори го бяха качили в интернет.
Итън погледна встрани. На лицето му се изписа разбиране, примесено с ужас.
— Ох. Ох.
— Какво?
Итън се облегна назад и покри лицето си с ръце.
— Очите й бяха ли завързани в клипа?
— Да…
Итън си пое дълбоко дъх и отново я погледна.
— Аз бях там онази нощ.
Ема замига учестено.
— Бил си там?!
— Карах си колелото, когато видях край мен да профучава позната кола — обясни той. — Разпознах я по стикера „МАФИЯ ЛЕБЕДОВО ЕЗЕРО“ на задната броня — миналата година двамата с Мадлин имахме съседни паркинг-места. Просто се е запечатал в съзнанието ми.
Ема преглътна мъчително.
— Не знам защо, но нещо ме накара да я последвам надолу по хълма към сечището — продължи Итън. — Когато стигнах там, камерата беше включена и те тъкмо бяха започнали да душат Сътън. Не знаех какво става или защо го правеха, но наистина изглеждаше така, сякаш искаха да я убият.
Ема седеше напълно неподвижна, докато Итън й разказваше какво се беше случило: точно когато Сътън изгубила съзнание, той изтичал на сечището. Момичетата се разпищели и се разбягали, събаряйки камерата от трипода. Той изтичал до Сътън и започнал да развързва ръцете й. — Тя все още дишаше — каза той на Ема. — Започна да идва в съзнание.