— Наистина ли не взе нищо от това? — попита той. Форца свали очи от огледалото.
— От кое?
— „Това". Парите. Говори се, че не си взела нито цент при развода.
— „Говоренето" е истина.
— Нищо?
— Нада.
— Но я виж всичко това, то е… е…
— Да, красива къща, с красива гледка и красив чакъл, внесен от красива каменоломна в Карера, Италия.
— Той е милиардер — възпротиви се Малой. — Никой не си тръгва от такова място.
Алекс се засмя на себе си. Нейният бивш… „милиардерът". Хората използваха тази дума в същия смисъл като месия.
— Не е милиардер. Не вярвай на всичко, което четеш.
— Но е близо.
— По-близо е от мен.
— И как е?
Алекс погледна Малой. Мъжът наскоро стана баща на две момиченца близначки. Нямаше нищо странно, че парите бяха болна тема за него.
— Не се тревожи за мен, Джими. Справям се добре.
— Долар и четвърт на година?
— Долар и половина. Вече съм началничка.
— Ако добавиш още десет цента, можеш да си купиш двойно лате. Все пак сме в Манхатън.
— Той се грижи за Кейти. Училище, спорт, ваканции, всичко това. Апартаментът в града е на нейно име.
— Все пак… как си изтървала такова нещо?
— Лесно. Не искам да имам нищо общо с него. Не разбираш ли? Ако взема дори цент от парите му, ще продължавам да бъда госпожа Робърт Астър. Всичко приключи, Джими. Аз съм надзираващ специален агент Алекс Форца.
— Доста скъпо име.
— Струва си всяко шибано пени.
Малой се засмя, но Алесандра виждаше, че мъжът не разбира. Пари. Тя ги ненавиждаше.
Протегна се, включи GPS-а и потърси маршрути за „Инууд".
— Четиридесет минути. Казвам да ги направим тридесет. Малой се хвана за подлакътника.
— Мамка му.
— Двадесет и девет минути и четиридесет секунди — каза Алекс, докато напускаше магистралата на Лонг Айлънд, и подкара доджа към широките, осеяни с дупки булеварди на „Инууд".
Спътникът й беше придобил интересен нюанс на зеленото.
— Сигурно е рекорд.
— Смятах, че вие, тюлените, сте свикнали с подобни неща.
— Не обичах и летенето с хеликоптер — отвърна Малой. — Но поне можех да пия драмамин.
— Освежи се малко.
Алекс тръгна по „Атлантик авеню" и зави по „Уиндърмиър Стрийт", след което намали, когато приближи мястото. То представляваше улица с еднофамилни къщи с дървена ламперия. Мрежести огради, високи до кръста, заграждаха предни и задни дворове. Жената свали прозореца си. Приятната миризма на сол вече не се усещаше, беше заменена от отходни газове и солена вода. „Инууд" си беше дупка и си миришеше на такава. Алекс отби към тротоара и се намести зад вана, който беше паркирал една пресечка нагоре от целта.
Часът беше 00:50. Жената зачака, даде възможност на двигателя да изстине, очите й обхождаха пътя. Нямаше късни разводачи на животни. Нямаше почти никакъв трафик. На горните етажи няколко лампи светеха. С изключение на полицейската сирена, която чуха през няколко улици, кварталът спеше.
Алекс слезе от колата и тръгна към вана, почука два пъти на прозореца.
— Е? — попита тя, когато свалиха стъклото.
— Нищо — отвърна шофьорът. — Казвам ти, този тип е отлетял от кафеза.
— Може би — съгласи се жената. Спомни си онова, което видя на снимката. Маслинено зелен дървен сандък с жълти маркировки и чуждестранни букви. Зачуди се какво ли има вътре.
— Какво искаш да правим? — попита шофьорът.
— Чакаме — отвърна Алекс.
6
Трафикът в понеделник сутрин беше отвратителен.
Боби Астър погледна колоната пред себе си и поклати глава. Хамптънс беше задръстен. Преди десет години можеше да се прибере в петък следобед до къщата си там, без да се препоти, и да тръгне рано в понеделник сутринта за службата, за да пристигне до осем часа. Вече не беше така. В петъците нещата биваха, но понеделниците бяха ужас. Тази сутрин беше чудесен пример. След като излезе от Амагансет, мина покрай Саутхемптън и през Лонг Айлънд, след което заседна в далечната част на Ийст Ривър, където кръжеше вече двадесет минути.
— Колко време още ще ни карат да обикаляме? — попита Астър.
— Ние сме следващите. Просто изчакваме площадката да се освободи.
Боби охлаби коланите на раменете си. Денят беше прекрасен, небето беше синьо. Погледна на юг, за да се наслади на чудесната гледка към Атлантик Сити. През предното стъкло на своя „Аероспасиал AS350" — „Катерица" — успя да преброи четири хеликоптера, които кръжаха около летището за хеликоптери, на което се намираше, в центъра на Манхатън.