Боби видя своя шанс.
— Накъде?
— Право напред — отвърна Даниъл. Точно този отговор искаше да чуе.
— Чака ни кола ли?
— Ще видиш, когато стигнем до там.
Астър мина през вратата. Един униформен полицай стоеше точно от дясната му страна. Тротоарът беше претъпкан с хора. Чу се клаксон. Погледна към Съли и срещна погледа му.
Сега или никога.
— Хей! — провикна се, за да привлече вниманието на полицая. Хвърли куфарчето и хукна да бяга. — Съли!
Блъскаше пешеходците, промъкваше се оттук и оттам. Шофьорът му го видя, че идва, и отвори задната врата. Астър се хвърли вътре и бързо я затвори. Успя.
— Да се махаме от тук. Тръгвай.
Разположи се в седалката и стисна здраво подлакътниците в очакване Съливан да ускори бързо. Автомобилът не помръдна.
— Съли. Какво правиш? Тръгвай!
Джон Съливан не запали двигателя. Страничната врата се отвори. Даниъл се качи и остави куфарчето на пода, след което затвори вратата след себе си. Погледна към Астър, а след това и към шофьорското място.
— Благодаря ти, че ме изчака, господин Съливан. Боби се наведе напред.
— Съли, какво става?
Джон Съливан се обърна в седалката си и го изпепели с отмъстителен поглед.
— Няма начин да те оставя да ми преебеш пенсията. Мъжът се обърна, запали двигателя на спринтъра и се включи в късния следобеден трафик.
76
Марв Шанк съобщи новините за инвестицията на Ревънтлоу в „Комсток" в търговския отдел. Всички, които присъстваха, се изправиха и аплодираха.
— Шефът успя — каза мъжът, целият се тресеше от гордост. — Спаси ни задниците.
Отиде при служителите, с някои се ръкува, а с други просто плесна ръце. След няколко минути се оттегли в офиса си и се обади на Боби. Никой не му отговори. Написа му съобщение: „Ти си чуека! Войската е на седмото небе. „Комсток" оживя днес, за да се бори и утре!".
Подържа телефона в ръката си, очакваше отговор. Астър винаги отговаряше бързо на добрите новини. Не последва такъв, но нямаше време да размишлява по въпроса. Апаратът започна да звъни и не спря цял час. Първо бяха кредиторите, които искаха да благодарят на Астър, но се задоволиха и с Шанк.
— Не съм се съмнявал във вас дори за секунда — каза Брад Зарек от „Стандард Файненшъл". — Сега, след като си уредихме сметките, кредитната комисия желае да увеличи кредитния ви лимит. Боби спомена за допълнителни сто милиона онзи ден. Ваши са при поискване. При лихвен процент на LIBOR плюс четвъртина. Разбира се, ще намалим, ако получите по-добро предложение.
Шанк се изкуши да затвори телефона. За първи път съжаляваше, че е почитател на дипломатичността. Благодари на Зарек възможно най-любезно, което означаваше, че не му каза да ходи да си го начука.
След банките бяха журналистите. Имаше обаждания от „Ню Йорк Таймс", „Уолстрийт Джърнъл" и дори от „Дер Шпигел". Единственото, което ги интересуваше, беше чудотворното възстановяване на поредния богат задник.
До шест часа вечерта офисът беше пуст. Чудото, случило се в последния момент, беше пратило дори най-сериозните рабо-тохолици в местните пиянски дупки, за да вдигнат тост за Боби Астър. Шанк отиде до офиса на приятеля си и надникна вътре. Отново си провери телефона, макар да беше наясно, че Боби не беше отговорил нито на обажданията му, нито на съобщението му. Предположи, че вероятно е задържан във ФБР. Обади се на Съли, но и той не отговори.
Обзе го безпокойство. Почувства, че нещо не е наред.
— Марв, приятна вечер. Изгаси осветлението, като си тръгваш. — Това беше Манди Прайс, финансовата директорка. Видя, че е облякла екипа си за бягане, вероятно щеше да отпразнува добрата новина с един 15-километров джогинг. Маниачка.
Шанк се усмихна и й помаха.
— Приятна вечер. Оцеляхме, за да се борим и утре!
Постоя още минута така, взираше се в празния офис. Разходи се бавно напред-назад, не бързаше, спомняше си всички извършени сделки, търговски стратегии, които бяха проработили, и тези, които не бяха, за купищата пари, които беше изкарал. В крайна сметка стоеше там, откъдето беше започнал — в средата на търговския отдел. Не помнеше някога да го беше виждал толкова тих.
Погледна часовника си и се зачуди какво да прави. Нямаше къде да отиде.
77