В началото беше изплашен.
След час беше само неспокоен.
Сега беше отегчен.
Астър седеше на дървен стол в средата на гараж за две коли. Нямаше представа къде се намира. Нямаше прозорци, през които да погледне. Вратата на гаража беше затворена, както и единственият друг вход — единична врата, която водеше до къщата, през която го бяха вкарали. Огледа се наоколо. Имаше косачка, кошчета за боклук, гребло. Чуваше щурците навън и усещаше миризмата на прясно окосена трева, която обогатяваше въздуха. Отпи глътка вода от еднолитровата бутилка, която Даниъл му беше оставил. Гладът го тормозеше и осъзна, че минава седем часът, времето, по което вечеряше.
Докато напускаха Манхатън, похитителят му му сложи качулка на главата. Никой не говореше по време на пътуването. Оставен насаме с мислите си, Астър се опита да картографира пътешествието си с помощта на отличителните знаци, покрай които преминаваха. Един мост. Един тунел. Дълга магистрала. Но кой беше мостът? Кой беше тунелът? И коя беше магистралата?
Още веднъж огледа затвора си, заблъска по вратата на гаража и завика „Помощ!" колкото му глас държи. От време на време риташе и вратата към къщата. Предателството на Съли осигуряваше достатъчно гориво за гнева му. Не постигна нищо добро. Единственият резултат беше опропастена обувка и ожулена пета.
Изрита вратата за последен път. През това време някой хвана дръжката й от другата страна. На прага се появи Джон Съливан, следван от Даниъл и Септимъс Ревънтлоу.
— Седни — нареди последният.
Астър изпълни нареждането. Забеляза, че Съли куца, а лицето му е подуто и зачервено, сякаш беше плакал. Шофьорът му го погледна и го дари с тъжна, изморена усмивка.
— Съжал…
Изстрел от огнестрелно оръжие го прекъсна. Съливан падна на бетонния под. Беше мъртъв.
— Господи — изкрещя Астър, инстинктивно се беше присвил. Отегчението му бързо се изпари. Обзе го страх. — Защо го… какво, по… но той ви помагаше.
Даниъл прибра беретата зад гърба си. Приближи се и коленичи пред Боби. Спокойните му сини очи погледнаха неговите.
— Дай ми ръката си.
— Защо?
— Моля.
Астър протегна предпазливо лявата си длан и Даниъл я сложи върху своята, като внимателно разпери пръстите му. Въобще не го видя как вкара бамбуковата треска под нокътя му. През пръста по ръката и чак до рамото му се разнесе болезнен пламък. Изкрещя, но треската бързо изчезна, а монахът го тупаше по ръката и притискаше парче плат, което да попива кръвта.
Астър погледна първо Даниъл, а после и Септимъс.
— Не ме попитахте нищо.
— Въпросите ще дойдат — обеща Ревънтлоу. — Даниъл трябва първо да те обработи. Когато приключи, ще ме молиш да ми кажеш всичко, което знаеш.
78
Информацията започна да пристига, когато Алекс се намираше на средата на Атлантика. На първо място бяха резултатите, получени от свалената вътрешна памет и от СИМ картата на телефона на Джеймс Солт. Тя представляваше тресавище от телефонни номера, списък на всички входящи или изходящи разговори, които бяха около шест хиляди на брой. Телефонът осигуряваше също така достъп до имейлите на Солт от последните две години. В много от тях имаше адреси, които даваха на Бюрото и МИ-5 множество улики. Нямаха такъв успех обаче със съобщенията, тъй като телефонът ги изтриваше и трябваше да се свържат с мобилния оператор, за да ги получат.
Алекс прекара полета свита в кокпита, докато слушаше Бари Минц да й предава цялата тази информация. Интересуваха я две неща: къде се криеха лошите момчета и каква беше целта им или целите им. Бог да им е на помощ. Докато гадаеше какви са плановете им, жената си спомни думите на Жан Еро за Ламбер и приятелчетата му наемници. Те не бяха терористи. Те бяха професионални войници, които се бореха за оцеляването си, което означаваше, че имаха предначертана стратегия за изход.
— Засякоха ли телефона? — попита тя.
— Все още чакаме южноафриканците.
— Какъв срок са ни дали?
— Всеки момент.
— Каза ми това и преди един час. — Алекс беше повече от раздразнена. Хваната в капан в самолета, нямаше какво друго да прави, освен да следи напредъка на останалите. — А Боби?
— Не можем да го открием никъде. Не отговаря нито на мобилния, нито на домашния. Нито пък шофьорът му.
— Опитахте ли в офиса?
— Затворен е.
— Обади се на Марв Шанк. Той е най-добрият му приятел. Той ще знае къде е.
— Непременно — обеща Минц. — Има още нещо. Джан му изпрати съобщение и му нареди да се появи на „Федерал Плаза" 26 в пет часа. Не дойде.
Алекс се разтревожи. Боби беше способен да пренебрегне нареждането й да си закара задника на „Федерал Плаза". Не би посмял обаче да не се подчини на Джанет Маквей. Ако срещата му го беше забавила, щеше да се обади да й обясни причината. Потупа капитана по рамото.