Пред Майк Грило се озова безкрак човек в инвалидна количка.
— Спипах те.
— Добър или лош си?
— Все още дишаш, нали?
— Имаш право. — Пол Лорънс Тиърнан измести количката си назад, за да може Грило да влезе. — Име?
— Грило, Майкъл Т. За теб съм капитан. Пети морски пехотен полк. Седми батальон.
— Semper fi [65]- каза неубедено Тиърнан. Той беше красив мъж с къса черна коса, разделена на път, сини очи и правилна челюст. — Държавен служител ли си в последно време? Министерството на отбраната? ФБР? Нещо такова?
— В частния сектор съм. Работя за Боби Астър.
— Трябва ли да съм уплашен?
— Не и ако ми помогнеш.
Тиърнан направи знак на Грило да влезе.
— Намери ме по скайпа, нали?
— И по някои други неща. Трудно е да останеш скрит, когато толкова много хора те търсят.
За разлика от разнебитеното фоайе, апартаментът на Палан-тир беше безупречен, макар и почти необзаведен, за да осигури пространство на обитателя си. На лавицата имаше негови снимки от времето му на морски пехотинец. Човекът беше служил десет години и беше готов да служи още толкова, когато беше ранен.
— Аз също бях там — каза Грило. — Хелманд. Кандахар. Извадих късмет.
— А аз не.
— Имаш право да си ядосан. Нямаш право да криеш информация, която засяга сигурността на страната.
— Не крия нищо — отвърна Тиърнан. — Предложих я на ЦРУ Не пожелаха да платят. Казаха, че съм длъжен на държавата да им я дам. Едуард Астър кихна петдесет бона, без дори да се замисли. Вече имам парапет в банята и мога да ползвам клозета по-лесно. Следващата седмица ще дойдат да ми монтират по-голям душ, за да мога да го местя, където си искам. Може дори да ми останат пари да си купя ван, който да карам сам.
— Радвам се за теб. Ще се нуждая от копие на доклада, който си приготвил за Астър — онзи, който си му дал миналия петък сутринта. Къде се срещнахте? В „Старбъкс" на „Четиридесет и втора" и „Бродуей"?
— Добър си. Грило сви рамене.
— Когато си от моята страна на оградата, не се тревожиш, че ще нарушиш някой закон. Извади късмет, че пръв те намерих. Пенелъпи Еванс не беше такава късметлийка.
— Видях.
— Кой те преследва?
— Една голяма клечка в китайското правителство на име Магнус Лий. Ръководи някакъв гигантски инвестиционен фонд. Използва го, за да купува компании, които произвеждат или контролират критични инфраструктури в САЩ, Европа и Южна Америка. Говорим за микрочипове, сателити, електроцентрали, подобни неща. След това поставя свои хора на ключови позиции в тези компании, където могат да инсталират софтуер, осигуряващ му контрола над тях.
— Това ли е причината Едуард Астър да се разрови?
— Само половината причина. Лий планира да саботира критична финансова система в САЩ. Ще използва атаката, за да увеличи шансовете си да бъде избран в Постоянния комитет на Китайската комунистическа партия. Иска да бъде вицепремиер.
— За коя финансова система говориш?
— Не знам. За някоя, която изисква нов хардуер. Всичко е в доклада. Почакай. — Тиърнан се завъртя на сто и осемдесет градуса и тръгна по коридора. Върна се с папка в скута си. — Ето.
Грило взе тънката папка. Заключението беше плашещо.
— Едуард Астър дължи ли ти някакви пари?
— На чисто сме.
— Ако нещата се влошат, някои хора ще искат да си поговорят с теб.
— Може би ще ми предложат работа.
Грило поклати глава. Невероятно беше как умните хора можеха да бъдат толкова тъпи.
— Ако го сторят, ще е такава, която можеш да работиш от затворническа килия.
80
Пречистваща болка.
Астър изгуби първия си нокът преди час. Не знаеше как още беше в съзнание или защо беше буден на стола и наблюдаваше садистичните сини очи на монаха. Показалецът му беше истинска каша. Както и средният пръст. Висяха безжизнени и кървави като Джон Съливан.
Видя как ръката на монаха се стрелна напред, бърза като езика на кобра, и бамбуковата треска се заби в мекото, където беше нокътят му. Потръпна, но не издаде никакъв звук. Приключи с това. Вече им беше крещял да спрат. Беше ги молил. Умоляваше ги да го застрелят. Остави настрана достойнството си.