Едва тогава Ревънтлоу започна да задава въпросите си.
„От колко време работиш с баща си? Как научи за Пенелъпи Еванс? Кажи ми какво намери в дома й. Какво каза на бившата си съпруга?" и накрая, „Кой е Палантир?".
Астър каза истината. Не знаеше нищо повече от тях. Поне говореше много. Даваше на Ревънтлоу повече информация, отколкото се нуждаеше. Сподели собствените си теории за плановете на Магнус Лий. Стратегията му беше да удължава периодите между мъченията си. Всяка секунда спокойствие му струваше изключително много усилия. Бързо осъзна, че трескавите му предположения го отвеждаха до правилни отговори за заговора и че по пътя на елиминацията се доближаваше до истинската цел.
— Защо баща ти се интересуваше от Срива? Знаеш ли дали са предприети някакви мерки за защита на Борсата? Кажи ми отново в кои компании баща ти подозираше, че е било проникнато. Не се ли е интересувал и от други компании?
След този въпрос Ревънтлоу му подхвърли пет-шест имена, от които Боби беше проучвал само едно, но запомни останалите.
— Кой е Майкъл Грило?
Най-накрая бяха стигнали до темата, по която се налагаше да излъже.
— Корпоративен следовател.
— Защо го нае?
— Работя с него през цялото време. Помага ми да събера информация за конкурентен фонд, който подозирам, че ми краде клиентите.
— Лъжеш.
— Питайте го. Питайте Грило.
— Това е проблемът. Не можем да го открием. Кажи ни какво знае този Грило.
— Нищо. Не е замесен в това. Треската се стрелна напред.
Болката беше по-силна от всичко, което беше изпитвал някога. По-силна от първия път, в който бамбукът прониза месото под нокътя му. Този път треската влезе по-навътре в плътта му и намери по-здрави нерви за нараняване. Ревънтлоу повтори въпроса си, но Астър не се отклони от версията си. Намери нов източник на сила. Появи се от личния му склад от ужасни спомени. Видя се как стои на леглото на родителите си в „Чери Хил" и си спомни ужаса, който изпитваше, докато чакаше първия удар с черния колан. Момчето беше оцеляло. Мъжът щеше да стори същото.
Треската потъна още по-навътре.
Не издаде никакъв звук. Не изскимтя дори. Когато болката го погълна, изгуби способността си да се страхува. Превърна се в нова реалност, такава, която можеше да изтърпи.
— Как да открием Грило?
Всяка минута, с която ги забавяше, беше минута, с която Майк Грило напредваше. Той щеше да открие Палантир и когато го стореше, щеше да го накара да говори. Грило не се нуждаеше от заострена бамбукова треска.
— Имах телефонния му номер на другия си телефон — отвърна Астър. — Винаги му се обаждам. Не знам къде живее.
— Къде е Грило?
— Казах ви, той не е замесен в това. Губите си времето. Боби затвори очи и се приготви за предстоящата агония.
Но този път бамбуковата треска не дойде.
След малко се огледа и видя, че Ревънтлоу разглежда някакъв телефон. Неговия телефон.
— Ха! — възкликна изненадан той. — Името му е Пол Лорънс Тиърнан. Палантир. Умно. — Вдигна поглед. — Изглежда господин Грило е свършил нашата работа. Пише, че е намерил Палантир и е взел доклада, който този човек е приготвил за баща ти. Иска да знае къде можете да се срещнете, за да ти го предаде. — Септимъс обмисли въпроса. — Мисля, че трябва да остане там, където е. В крайна сметка би искал да се видиш с човека, който е работил с баща ти, нали, Боби? Аз бих.
Астър не каза нищо. Всичко свърши. Край на играта.
Ревънтлоу отговори на съобщението, след което заговори на Даниъл на китайски. Монахът се изправи и отиде до вратата. Мъжът потупа Боби по рамото.
— Няма да се бавим много. Когато приключим, ще се върнем, за да сложим край на тази шарада.
Ревънтлоу и Даниъл излязоха.
Астър отпусна глава. Ръката му беше истинска каша и го болеше прекалено много, за да мисли. Изправи се, отиде до вратата на гаража и опря ухо в дървото. Чу двигателя на кола, която потегля. Опита другата врата. Беше заключена. Изчака няколко минути, смяташе, че един от двамата ще се върне. Мина още малко време. Никой не дойде.
Бяха заминали.
Астър огледа гаража. Косачката, греблото, кофите за боклук. Стената от бетонни тухли. Забеляза, че вратата е била изкъртена от релсата си и че е затворена благодарение на дървени блокове. Имаше час, може би малко повече, за да се измъкне.
81
— От въздушен контрол на летище „Ла Гуардия" не ни позволяват да кацнем — съобщи капитанът на гълфстрийма на Алекс. — Вятърът на пистата достига скорост от шестдесет възела.