Пистолетът лежеше на пода между двамата.
Грило замахна с крак към челюстта на мъжа. Ударът му беше прекалено бавен. Онзи го предугади и приклекна до пода, протегна крак и срита в сгъвките опонента си. Следователят падна тежко на пода. Монахът се хвърли към пистолета. Грило сключи крака около врата му, изви тялото си и събра колене, за да премаже ларинкса му. Азиатецът беше силен. Сантиметър по сантиметър се придвижваше към пистолета. И в един момент го стигна. Изви ръка назад и започна да стреля, изстрелите минаваха близо до главата на Грило. Третият куршум го уцели в рамото. Той се раздруса, опитваше се да пречупи гърлото на опонента си. Пистолетът падна от ръката на монаха и се плъзна по пода. Спря на сантиметри от следователя. Близо, но не достатъчно близо. Азиатецът изви гръб и разтвори краката на Грило. Всеки момент щеше да се освободи. Следователят протегна ръка към оръжието. Пръстите му докоснаха дръжката. Опонентът му се обърна на една страна и Грило осъзна, че го губи.
Най-накрая разтвори крака и се хвърли към пистолета.
С периферното си зрение видя една сянка. Над него се надвеси фигура. В гърба му се вряза коляно. Около врата му се увиха ръце и започнаха да дърпат гръбнака му, все едно беше лък. Потърси да се хване за нещо, за да има опора. Ръката му се натъкна на масивен пепелник. Нямаше как да го ползва за опора, но можеше да му бъде много полезен. Започна да нанася удари през рамо. Отново и отново пепелникът се бореше с главата на азиатеца, но онзи не охлаби хватката си. Прешлените му започнаха да пукат. По гръбнака и врата му потече ток. Изгуби чувствителността на пръстите си. Ръцете се стягаха около врата му, пръстите бяха напът да премажат гърлото му. Пред погледа му изникнаха опулените мъртви очи на Джеб Уошбърн. Те не му предлагаха нито надежда, нито окуражаване, само примирение. Нанесе нов удар. Хватката се разхлаби. Отново. Най-накрая се освободи и се търкулна на една страна.
Погледна нагоре и видя азиатеца — беше насочил пистолет към него.
Въздухът беше прорязан от изстрел. Грило не почувства нищо.
Азиатецът свали оръжието си. От перфектната дупка в челото му потече кръв. Той се строполи на пода.
Следователят се обърна. На прага на вратата се намираше рошав червенокос мъж, от пистолета му се издигаше тънка струйка дим. Зад него стоеше атлетична, тъмнокоса жена. Окото й беше подуто и изглеждаше ужасно.
Алекс Форца потупа Бари Минц по рамото.
— Хубав изстрел, Стрелецо.
84
Това беше последната му мисия.
Санди „Скинър" Буфо вървеше по „Десето авеню", носеше кутия с кафета и понички. Часът беше девет и бурите, които тормозеха града цяла вечер, бяха спрели. Тук, в Челси, тротоарите гъмжаха от пешеходци. Гледката беше истинско облекчение. Колкото повече хора имаше навън, толкова по-добре. Полицаите бяха тренирани да не стрелят в тълпи. Той не страдаше от подобни задръжки.
Спря се на един паркинг близо до Холанд Тънъл. Екскурзията по улиците на града не беше просто за освежаване, а за следене за засилена полицейска активност. Забеляза полицаи на няколко улични ъгъла и се забави достатъчно дълго, за да разбере дали са под тревога. Нямаше нищо странно в държанието им.
Буфо тръгна по рампата към второто ниво. Той беше мъж на четиридесет, но изглеждаше на шестдесет, беше служил славно доста време в армията на Южна Африка и след това не толкова славно в преследване на следващия чек в дупки из Африка, Близкия изток и Азия. Винаги щеше да има работа, ако те бива с оръжията, ако знаеш как да следваш заповеди и да не се шашкаш, когато си под обстрел. Буфо се беше измъквал прекалено много пъти. Дори котката имаше само девет живота, а той май беше използвал доста повече от тази бройка. В Либерия го улучи куршум в белия дроб и се измъкна на косъм от автомобилна бомба в Багдад, макар че още страдаше от мигрена заради експлозията. Капакът беше шестмесечният му престой в затвора „Блек Бийч", студена, влажна дупка, където остана без зъби и трепереше дори когато навън беше над тридесет градуса по Целзий. Нямаше две мнения по въпроса. Този път беше решил да се оттегли.
Двестате бона, които му платиха предварително, бяха внесени в сметка във Вануату[68], която беше последното останало банково убежище, макар да не можеше да го произнесе правилно, нито да го намери на картата. Това беше остров някъде в южната част на Тихия океан и го устройваше напълно. След мисията планираше да отиде на някое топло местенце, където можеше да се пече на слънце, докато кожата му не почернееше като тази на неграта в Трансваал и последната частичка студ не бъдеше изгонена от костите му.