Що се отнасяше до прякора му, не беше това, което хората си мислеха. Не беше някакъв дивак, който обичаше да дере враговете си живи. Той му беше лепнат по време на първото му назначение в армията като дерач на мулета към Десета планинска кавалерия. Никой не познаваше животните по-добре от него. Трябваше да намери някой остров с много трева за конете му и — разбира се, — който не екстрадираше в САЩ, Великобритания или където можеше да свърши в затвора. Буфо си беше дал едно обещание: без повече затвори.
Забеляза вана в края на паркинга. Качи се в него и раздаде кафето и поничките на екипа си. Заради бързото напускане на тайната квартира нямаха време за последното топло хранене. Шестимата мъже и двете жени, които стояха зад него, бяха облечени в цивилни дрехи. Широките, малко по-големи от подходящите за тях ризи прикриваха бронежилетките им и комуникационната екипировка. В спортните сакове в краката им бяха скрити автоматичните им оръжия. Приличаха на млад, здрав спортен отбор.
Буфо се обади на един от оперативните телефони.
— Проверявам за последни инструкции — каза той.
— Без никакви компромиси — отвърна Септимъс Ревънтлоу. — Действайте.
Буфо прекрати разговора и отново погледна часовника си.
— Ако се нуждаете от повдигане на духа, сега е времето. — Лапна едно хапче декстроамфетамин. На неговата възраст имаше нужда от нещо, което да го държи постоянно нащрек. Огледа хората си, всеки един му кимна.
Буфо запали двигателя.
— Gott mit uns.
85
Магнус Лий разгледа колекцията си от вратовръзки. Нуждаеше се от някоя, която едновременно да бъде елегантна и непретенциозна. Вратовръзка, която да е подходяща за бъдещ член на Постоянния комитет на Китайската народна република. Синя, не черна. Пази Боже, червена. Направи крачка надясно и прокара палец през тъмносините си вратовръзки. Избра си „Диор" в среднощно синьо и я положи върху бялата си риза. Перфектно.
Приключи с обличането и влезе в спалнята си. Прислужникът му чакаше на колене, готов да излъска обувките му. „Джон Лоб". Произведени специално за него в Лондон. Бъдещият вицепремиер трябваше да бъде безупречен. Китайците не искаха лидерите им да се обличат като селяни.
Лий слезе в лобито с асансьора. Шофьорът му задържа вратата на мерцедеса и мъжът се разположи на задната седалка. Трафикът по „Донгуан авеню" беше слаб и пристигна в хотел „Пенинсюла Пекин", който се намираше на около пет километра от дома му, за четиридесет минути. В ресторант „Хуан Тин" го заведоха до най-добрата маса. Премиерът пристигна скоро след него. Мъжете ядоха скъпа вечеря от дим сум, супа от перки на акула, пресен групер[69] и патица по пекински, последвана от чиния плодове и коняк „Хенеси".
— Някаква информация от Ню Йорк? — най-накрая попита премиерът, бузите му бяха зачервени от алкохола.
— Чакам всеки момент — отвърна Лий.
— Ако всичко протече по план, утре ще бъдеш в Постоянния комитет, вицепремиер Лий.
— Уверен съм, че „Троя" ще успее.
Премиерът избърса устата си и потисна една лукава усмивка.
— Не е достатъчно просто да успеем — прошепна той. — Западът трябва да се провали.
Лий кимна.
Премиерът протегна ръка, докато мъжете слизаха по стълбите към автомобилите си. Фотограф от „Пекин Таймс" ги снима. След няколко часа снимката щеше да бъде публикувана в сайта на вестника. Утре сутринта щеше да се появи на първа страница на всеки вестник по света. Щеше да се разчуе, че избирането му е сигурно. Магнус Лий, вицепремиер на финансите. Юанът щеше да падне като камък. Инвестицията му при Боби Астър щеше да пожъне успех и той щеше да се отплати на старейшина Чен.
Всичко беше толкова близо.
Лий погледна часовника си.
Всеки момент.
86
Тридесет минути преди отварянето Нюйоркската фондова борса приличаше на организиран ад. На етажа се простираха три огромни помещения с високи тавани с обща площ от 3700 квадратни метра, с електронни търговски табла, разположени тук и там като препятствия в машина за пинбол. Балконът, който ограждаше етажа, осигуряваше място за медийните екипи на Си Ен Ен, „Фокс Нюз", Си Ен Би Си и други, които организираха министудиа и разполагаха с дежурни репортери от сутрин до вечер. Наблюдаващи всичко това от терасата бяха големите момчета, които биеха звънеца за отваряне.