— Какво означава това на разбираем език? — прекъсна го Хюз.
— Означава, че са опасали цялата къща — от върха до земята — с експлозиви С4, но не могат да ги задействат. Поне засега.
— Защо, по дяволите, не могат? Съумели са да сторят всичко останало.
— Не разполагат с детонатора — обясни Гелман. — Без него не могат да взривят къщата.
— Остава им още една стъпка — каза Астър. — Трябва да намерят начин да я направят.
— Някакви идеи как е възможно да стане това? — попита Хюз.
— Няколко — отвърна изпълнителният директор.
— С колко време разполагаме?
— Трудно е да се каже. Трябва да приемем, че държат очите си широко отворени и че съществува вероятност планът им да бъде разкрит.
— Което означава съвсем скоро — констатира Хюз. Астър кимна.
— Предположението ти е логично.
— Добре тогава. — Гелман скокна от стола си, събра доклада и го прибра в чантата си. — До „Пенсилвания авеню" 1600 са само четири пресечки. Трябва да измъкнем главнокомандващия от леглото.
Няколко минути по-късно тримата мъже се бяха разположили в задната част на брониран „Шевролет Събърбън", който летеше по булевард „Конститюшън". Предвид късния час и неотложното естество на срещата, охраната им се състоеше само от двама агенти. Те бяха отпред. Не ги следваше друга кола. Астър беше категоричен, че не бива да привличат ненужно внимание.
— Карай към парадния вход — нареди Гелман, като имаше предвид портала, разположен на „Стейт Плейс", близо до „Седемнадесета улица", покрай Елипсата[4]. — Ще спрем на паркинга на Западното крило.
Едуард Астър гледаше през прозореца. Пред него Вашингтонският монумент се издигаше в нощното небе. Зад него, окъпан в светлина и разположен в далечния край на Мола, почиваше Капитолият. Самият той беше син на имигрант и тези забележителности му напомняха защо толкова много обичаше страната си. Баща му беше дошъл в Америка преди осемдесет години, с непроизносимо име и почти нищо друго, освен дрехите на гърба си. За две десетилетия от човек, който дереше волски кожи за направата на дамски ръкавици, се беше издигнал до собственик на фабрика за ръкавици. Работеше неуморно. Забогатя. Успя да изпрати сина си в най-добрите училища, а по-късно му помогна да си намери работа в Нюйоркската фондова борса. Едуард Астър обичаше да мисли, че всичко останало беше постигнал сам, но никога не забрави дълга към своя баща и тази страна.
— Единствено в Америка — казваше старецът му с онзи чешки акцент, от който никога не се отърва.
Астър погледна към доклада в скута си. Нямаше да си прости, ако позволеше на някого да открадне нещо, което принадлежеше на тази страна. На неговата страна.
Двигателят ревеше яростно, пречеше му да размишлява. Автомобилът подскочи, подхвърли него и спътниците му на седалките им. Изплашен, Астър се хвана за подлакътника. Колата се отклони за момент, след което отново се върна на пътя.
— Всичко наред ли е? — попита той.
Внезапно ревът затихна и двигателят се успокои.
— Съжалявам, сър — отговори шофьорът. — Вероятно съм натиснал педала малко по-силно.
Астър притисна доклада до гърдите си. Не каза нищо, но сърцето му галопираше.
Автомобилът им мина покрай Организацията на американските държави[5] и зави наляво по „Седемнадесета улица". Отстрани на пътя им имаше дъбове. Макар клоните да бяха натежали от летните листа, можеше да различи Белия дом.
— Сър, бих желал да уведомя по радиостанцията за пристигането ни — каза агентът на тайните служби, който отговаряше за охраната. — Не искаме никакви изненади.
— В никакъв случай — отвърна Астър, говореше малко по-силно, отколкото му се искаше.
— Чухте го — намеси се министърът на финансите. — Влезте бавно. Те ще познаят колата.
Изпълнителният директор на Нюйоркската фондова борса се завъртя на мястото си.
— За да сме напълно сигурни, някой от вас сподели ли на външен човек за нашата среща?
— На никого — отвърна Гелман. — Съпругата ми знае, че не бива да ме пита къде ходя.
— Аз нямам такава — отговори Чарлз Хюз. — Но може да съм споменал едно-друго на заместник-председателя.
— Сторил ли си го, или не си? — попита Астър.
— Май да. Работим заедно по всички въпроси. Не крия нищо от него.
— Не беше ли той наш посланик, преди да се качи на борда? — попита Гелман.
— Това беше преди шест години — отвърна Хюз. — Нямаш причина да не му вярваш.
— Не става въпрос за доверие — сопна се Астър. През главата му мина една ужасна мисъл. С трепереща ръка извади телефона от джоба на сакото си и започна да преглежда контактите в апарата. Спря се на име, което му беше до болка познато, като собственото му. Минаха години, откакто разговаряха за последно. Години, изпълнени с омраза и гняв. Въпреки това Астър не се подвоуми. Нямаше друг човек, на когото да има по-голямо доверие.
5
ОАД — международна организация със седалище във Вашингтон, САЩ. Тя обединява всичките 35 страни от Северна и Южна Америка. — Б. пр.