Колко лесно би…
Астър забави крачка, след което спря изцяло. На устните му се появи печална усмивка. Не, напомни си той, въобще нямаше да бъде лесно. Баща му не обичаше неочаквани посещения.
— Робърт, ти ли си?
Астър направи още една крачка в залата и се изпъна, доколкото му беше възможно. Годината беше 1987, средата на октомври. Той беше на петнадесет, висок метър и седемдесет и два, но нощем се молеше да продължава да расте. Подаръкът за баща му беше опакован и пъхнат под мишница. Носеше училищната си униформа — синьо сако, сиви панталони, бяла риза и вратовръзка на райета — и в този момент осъзна, че е грешка да бъде с нея.
— Здрасти, татко. Честит рожден ден.
Петдесетина добре облечени мъже и жени със зачервени бузи бяха седнали около трите маси на етажа за частни партита на „21". Макар да не познаваше повечето от тях, разпозна доста от лицата. Там бяха кметът, шефът на полицията и един известен репортер. Имаше няколко видни мениджъри от „Уолстрийт". Забеляза директора на голяма инвестиционна банка и седнал на масата срещу него, човека, когото беше сменил. Всички лица едновременно се обърнаха към Боби. Жените се усмихнаха. Мъжете изчакаха реда си.
— Донесох ти нещо — каза Астър, стиснал подаръка. — За празненството ти.
Едуард Астър стана бавно, без да си направи труда да тръгне към него и да го посрещне.
— Днес е четвъртък, нали?
— Петнадесети октомври — допълни Боби. — Поне се надявам да е. — Няколко от гостите се засмяха. Той последва примера им, радваше се, че беше разчупил леда, очите му прескачаха нервно от лице на лице, търсеше подкрепа.
— Все още ли учиш в „Диърфийлд", млади момко? — попита кметът. Астър си спомни, че беше чувал баща си да говори за него по начин, който би накарал някой моряк да се изчерви. Въпреки това мъжът беше тук, седнал до Едуард, и някак си знаеше, че посещава академията „Диърфийлд". Видя как очите на баща му просветнаха. Кметът не можеше да избере по-неприятен въпрос.
— Не, сър — отвърна Астър. — Не…
— Той беше изритан от там — обясни Едуард Астър с характерния за него гръмък баритон. — Моят син, пироманът.
Боби се опита да се усмихне. Усилието беше болезнено.
— Просто запален лист хартия… в кошчето ми за боклук… лоша оценка на теста.
— Просто лист хартия, който подпали завесите и изгори сериозно един от твоите състуденти.
— Само ръцете му. Втора степен. Нищо му няма.
В помещението настъпи тишина. Цялата сърдечност и добро настроение, които царяха тук, се бяха изпарили, сякаш засмукани от помпа. Усмивките също се стопиха.
— В момента синът ми посещава „Кент" — съобщи Едуард Астър.
Боби прибра подаръка за рождения ден отново под мишницата си. Нямаше значение какво беше донесъл. То нямаше да бъде достатъчно.
— Поне засега — добави глуповато Боби с цел да спечели отново тълпата на своя страна. — Утре пак имам тест по математика.
Разнесе се кикот, имаше и няколко усмивки. Баща му прочисти гърлото си и отново настъпи тишина.
— Като заговорихме за утре, не трябва ли да си на училище?
— Да, сър.
— Моля те да споделиш, Робърт, как успя да се присъединиш към нас в девет вечерта?
Астър не очакваше подобен въпрос. Или ако го очакваше, се надяваше да бъде зададен на четири очи, когато щеше да разкаже глупавата си история, че е получил разрешение от декана. Наистина беше много добър лъжец, но доста се надценяваше, предвид че в компанията на масата присъстваше шефът на Нюйоркската полиция и се взираше в него. Погледна баща си, стоеше като статуя в костюм от три части, ръцете му бяха мушнати в колана на панталона му, а очите му го пронизваха, все едно го беше хванал да краде нечий портфейл.
— Аз… ъх… — Астър обмисли варианта да си тръгне. Вратата беше точно зад него. Бързо завъртане и щеше да се изпари, преди някой да успее да изрече и дума. Гордостта му щеше да бъде опетнена, но щеше да има време да се отбие в „Трейдър Викс" в центъра за коктейл „Май тай" и в 23:04 часа щеше да успее да стигне до Уестпорт.
— Чакаме — прикани го баща му като съдия, който настоява за самопризнания.