Малой остави тарана.
— Взехме ли заповед за „Уиндърмиър"?
— Нямаме достатъчно, за да продължим. Няма как да кажем дали снимката е истинска, или не. Плюс това не представлява надвиснала опасност. Ще изчакаме още ден. Ако нашият човек не се появи, ще се обадя на съдията.
— Звучи ми правилно. Въпреки това продължавам да се чудя…
Телефонът на Алекс иззвъня и тя вдигна ръка, за да прекъсне колегата си.
— Да?
Обаждаше се Джейсън Мара, един от членовете на екипа й. Намираше се в „Инууд".
— Нашият човек тъкмо се прибра у дома.
— Ебаваш ме, нали? — изненада се Алекс, но взе сакото си от стола, завря едната си ръка в ръкава и се насочи към жилетката си. — Кога се появи?
— Преди минута — отговори Мара.
— Защо се обаждаш толкова късно?
— Сериозна ли си?
— Млъквай и слушай. Искам да завардиш мястото. Не трябва да напуска сградата при никакви обстоятелства. Ясна ли съм?
— Да.
— Кой е с теб?
— Дириенцо.
— Добре. След четиридесет минути съм при вас. Алекс затвори и погледна към Малой.
— Хайде да си заработим бирата.
13
Сигналът беше подаден три дни по-рано.
Жена от Лонг Айлънд се беше обадила на горещата линия и беше съобщила, че видяла съседа си да разтоварва кутии с военно оборудване от колата си в три сутринта. Сигналът беше потвърден и едно писмено копие от доклада беше изпратено на КТ-26, където се озова на бюрото на Алекс.
Споменаването на военно оборудване се причисляваше към графата „спешно". Алесандра провери източника лично. Жената се казваше Айрин Търнър и живееше в „Инууд" — мръсен, долнопробен квартал в южния край на Лонг Айлънд. „Инууд" разполагаше с изобилие от временни жители, някои бяха членове на организираната престъпност, други бяха чужденци, но всъщност близостта на града до международното летище „Джон Ф. Кенеди", което беше и товарна точка, караше косъмчетата на врата й да настръхват.
— Видях оръжия — обясни жената на име Айрин Търнър.
— Наистина? Какви?
— Е, всъщност бяха кутии, пълни с оръжия.
— Кутии с оръжия?
— Кутии с някаква маркировка по тях. Аз съм рускиня. Написаното беше на кирилица.
Алекс не беше усетила акцент.
— Отдавна ли живеете тук?
— От четиригодишна. Родителите ми бяха рефюзници[24]. Емигрирахме през 1982. Имам американски паспорт.
Интересът на Алекс се повиши с едно ниво нагоре.
— Моля, продължете.
— Случи се малко след три часа сутринта. Не мога да спя. Бях долу в кухнята и си правех кафе. От прозореца ми се вижда гаражът му. Разбира се, той не го знае. Иначе ще си помисли, че съм някоя луда и го гледам по цял ден.
— Знаете ли името на съседа си?
— О, не. Не си говорим. Премести се тук преди два месеца, но не го виждам много често. Изглежда добре. Около тридесетгодишен. Висок. Стегнат. — Жената се изкикоти. — Приятен е отзад.
Алекс започна да си съставя представа за Айрин Търнър. Тридесет и пет годишна. Неомъжена. Самотна. Животът й минаваше в гледане през прозореца.
— Относно оръжията…
— Снощи се прибра късно. Отвори багажника на автомобила си и тогава ги видях. Кутиите. Зелени с въжени дръжки…
— И надписи на кирилица отстрани.
— Пишеше „Калашников".
— Извинете за въпроса, госпожо Търнър, не искам да съм груба, но как успяхте да видите толкова надалеч.
— Написаното беше в жълто. Не беше трудно да се прочете. Направих и снимка.
— Снимка? — Алекс се усмихна вътрешно. Технологиите тези дни позволяваха на всеки човек да бъде шпионин.
— С телефона ми.
Алесандра я помоли да изпрати снимката на собствения й апарат. След петнадесет секунди я получи.
Изображението беше ужасно. Тъмно и нефокусирано и разбира се, направено от петнадесет метра. Въпреки това нямаше съмнение, че на него е заснет сандък в маслинен цвят, с въжени дръжки и някакъв жълт надпис отстрани.
Алекс обмисли всичко това. Дървени сандъци с въжени дръжки. Кирилица. Каквото и да се намираше в дървената кутия — калашници, пистолети „Макаров" или малки дървени матрьошки, — определено ставаше въпрос за военно оборудване и един жител на окръг Насау не биваше да притежава такова.
Алесандра прекрати разговора, в който потвърди адреса на Търнър и този на съседа й, и изтръгна обещание от жената да дойде в офиса на ФБР в Челси за разпит на следващия ден. След това отиде при екипа си и изчака младите й лъвове да надигнат глави и да я дарят с вниманието си.
24
Хора в бившия Съветски съюз, на които им е отказано разрешение да напуснат страната. — Б. пр.