— Шугърленд.
Агентът на ФБР кимна, след което попита безцеремонно:
— Кой е кмет там?
— Нямам представа — отвърна Шепърд. — Не съм живял там от години. Кой е кмет на Далас?
Малой не успя да отговори и Алекс пое щафетата.
— Не ми звучите като човек от Хюстън — каза тя. — Да не пребивавате в страната нелегално?
Навик й беше да се хвърля с главата напред, когато разговаряше със заподозрян. Вярваше, че конфронтацията води до най-добри, най-бързи и най-достоверни резултати. Налагаше се да разтресеш дървото, за да разбереш дали от него ще падне някой плод. Тя обичаше да удря здраво.
— Американец съм — отвърна Шепърд. — Доколкото знам, това ми дава право да бъда тук.
— Имате ли паспорт?
— Добре, достатъчно — каза мъжът и вдигна ръце пред себе си. — Може ли да ми кажете за какво е всичко това?
— Сигурна съм, че знаете.
Шепърд не отговори, но Алекс забеляза, че очите му се присвиха, спокойната фасада беше нарушена от моментен гняв.
— Искаме да знаем къде държите автоматите — добави жената.
— Моля?
— Мисля, че са АК-47.
Шепърд се ококори насреща им и се засмя, сякаш огромна тежест падна от раменете му.
— АК-47? Тук? Сериозни ли сте? Поне вече със сигурност знам, че сте сбъркали къщата. Бях се разтревожил.
Алекс разчете езика на тялото на Шепърд. Ръцете му бяха отпуснати до тялото. Очите му не се отделяха от нейните. Смехът му беше искрен и неподправен. Не нервничеше, не си играеше с ръцете, не увърташе, не шикалкавеше и не правеше никое от нещата, които издаваха, че има нещо за криене. Всичко сочеше, че казва истината. Болката в гърба й се разсея, но все още беше там.
— Получихме сигнал, че преди няколко дни сте разтоварили сандък с надпис на руски в три часа сутринта — заяви Алекс.
— Това ли било? — Шепърд се ухили и показа комплект прави, бели зъби: просто едно старо момче от Тексас. — Ще изчакате ли секунда? Ще покажа ви.
Ще покажа ви. Странно, помисли си Алекс.
— Предпочитаме да дойдем с вас.
— Както желаете. — Шепърд ги поведе през кухнята и към гаража, където беше паркиран нов модел форд пикап. Мъжът заобиколи автомобила, спря се и посочи към земята. — Ето го и вашия сандък — каза той. — Обичам да играя пейнтбол. Това са мунициите.
Алекс започна да претърсва съдържанието, което се състоеше от торбички от топчета боя. Малой взе една от тях, след което я пусна разочарован. Погледна към шефката си и въздъхна. Случаят беше приключен. Поредната фалшива аларма. Алекс не можеше да чете на кирилица, но нямаше проблем да разбере добре написаното АК-47. Прокара ръка вътре в сандъка и пръстите й се изцапаха с боя. Жената се изправи и тримата се върнаха в кухнята.
— Доста покупки — отбеляза Алекс. — Очаквате ли някого?
— Семейството — отвърна Шепърд. — Ще правим барбекю тази вечер.
— И те ли са от Тексас?
— В интерес на истината са пръснати навсякъде — обясни домакинът. — Добре дошли сте да се отбиете и да се уверите сами. Ще палим скарата около седем.
— Това няма да е необходимо — заяви Малой.
Алекс се спря и огледа покупките на плота. Имаше мляко и портокалов сок, хляб и фъстъчено масло, както и пастърма. На една страна бяха наредени десетина малки бутилки енергийни напитки. Над хладилника имаше два стека цигари червено „Марлборо", но тя знаеше, че Шепърд не пуши. Пръстите му бяха чисти, нямаше никотинови петна между показалеца и средния. А и зъбите му бяха бели. Не видя нито пиле, нито пържоли, нито телешко: основите на едно лятно барбекю. Разбира се, имаше вероятност човекът вече да ги беше прибрал. Погледна към хладилника, но реши да не го прави.
Двамата с Малой се спряха на предната врата.
— Благодарим ви за съдействието, господин Шепърд — каза Алекс. — Съжаляваме, че ви отнехме от времето.
— Няма проблем.
Жената се усмихна, когато бодежът в гърба й се превърна в ръгане. Ето го отново. Мекото произношение. Съвсем лекият акцент, който превръщаше р-то в различно от нормалното. Не можеше да каже точно откъде беше този, но определено не беше от Хюстън, Тексас.
Потри пръсти и осъзна, че са също толкова хлъзгави, колкото преди няколко минути. Това не беше боя, а смазка. От онзи вид, който държеше ръждата далеч от дулата на оръжията. През цялото време не отлепяше поглед от господин Рандал Шепърд.
Копеле такова, помисли си тя. Тъпо, заслужаващо „Оскар" копеле.
Шепърд й отвърна със същото, очите му бяха като от камък, не мигваше. Мъжът прокара ръка през скалпа си и Алекс забеляза две ручейчета пот на слепоочието му, които бяха тръгнали да се стичат към челюстта му.