Жената прекоси помещението. Рандал Шепърд лежеше върху стомаха си, главата му беше погълната от старите, изядени от термити дъски. Срита го, но той не реагира. Срита го отново, защото беше задник. Коленичи, заби два пръста във врата му, но не намери пулс. Можеше да види какво се крие под дъските. На няколко сантиметра от краката й се намираше сандък в маслинен цвят с жълт надпис на кирилица. Все още нямаше никаква представа какво означава написаното. Нямаше значение. Имаше и цифри.
АК-47.
16
Боби Астър пристъпи на тротоара и вдигна ръка във въздуха. Стоманеносив джип ауди навлезе в дясната лента и спря пред него. Той се качи на задната седалка.
— Добро утро, Съли. Бъди така добър да се въздържиш от споменаване на името на баща ми. Приемам съболезнования от два часа и вече се пренаситих.
— И аз да ти го начукам — отвърна детектив първа степен (пенсиониран) Джон Съливан, извъртя се на мястото си и погледна Астър с воднистосините си очи. Мъжът беше на шестдесет и седем години, здрав и червендалест, в пълна бойна готовност. Откакто се пенсионира от службите на реда преди две години, работеше като официален шофьор на Астър и неофициален негов бодигард. — Моите съболезнования за смъртта на баща ти.
— Съболезнованията ти са приети — отвърна Боби. — Заведи ме в центъра.
Съливан се включи в трафика.
— Исусе, Мария и Йосифе, какъв скапан ден. Първо баща ти, а после това нещо в Лонг Айлънд.
— Какво нещо? — попита Астър, полузаинтересован. Извади бележника иззад гърба си и го постави в скута си, нямаше търпение да прегледа бизнес делата на баща си, за да потърси за следи какво можеше да означава думата Палантир.
— Случило се е в „Инууд", близо до „Джей Еф Кей". Трима агенти на ФБР са били убити по време на някаква операция. Има го по всички новинарски емисии.
Астър вдигна поглед от бележника.
— Споменаха ли някакви имена?
Сините очи на Съливан го приковаха в огледалото за обратно виждане.
— Все още не. Знаеш, че… първо трябва да се обадиш на роднините. Защо?
— Алекс беше на смяна миналата нощ.
— В Лонг Айлънд?
— Така мисля. — Астър набра номера на бившата си. Започна да тропа с крак, докато чакаше да му отговори.
— Закъсня с час — отвърна тя, когато вдигна. — И, да, добре съм.
Астър беше много по-облекчен, отколкото позволи гласът му да го издаде.
— Единият Джими ли е?
— Той, Джейсън Мара и Тери Дириенцо.
— Съжалявам, Алекс.
— Да, добре.
— Какво се случи?
— Знаеш, че не мога да го обсъждам. Слушай, много съм заета сега. Можем да поговорим по-късно.
Астър затвори телефона разтреперан, някак си се чувстваше, че той беше този, който е избегнал куршум.
— Добре ли е? — попита Съливан.
— Както винаги. Партньорът й е бил убит. Джим Малой. Свестен тип.
— Бог да го благослови.
— Да. Бог да го благослови — съгласи се Астър. — Какво, по дяволите, е търсила там?
Съливан не отговори. Имаше време, когато беше работил с Алекс. Двамата не се разбираха особено. Той я наричаше дивачка и смяташе, че поема прекалено много рискове, че прекалено лесно излага себе си и екипа си на пътя на куршумите. Астър нямаше основание да спори с него. Алекс си беше Алекс. Тя знаеше само една посока: напред. И винаги на максимална скорост. Той беше същият. Често си мислеше, че именно сходствата им ги бяха събрали, всеки виждаше в другия най-добрите си черти. Това беше довело до един пламенен романс.
Но нарцисизмът, независимо в каква форма, не беше особено добра рецепта за дългосрочна връзка.
Телефонът на Астър иззвъня. Той видя номера.
— Какво има, Марв?
Гласът на Шанк изграчи на говорителите в колата.
— Имаме проблеми. Някои от нашите момчета се обадиха. Видели са какво стана по-рано. Нервни са относно позицията.
Под „момчета" Шанк имаше предвид банките, които бяха заели на Астър парите, с които да заложи на юана. Боби провери монитора, вграден в задната седалка. Юанът се беше стабилизирал на 6,30.
— Добре сме. За какво се оплакват?
— Страхуват се, че може да се случи отново. Говорят за увеличение на нашия марджинов депозит.
— Могат да си го начукат. Сделката си е сделка.
— Кажи го на кредиторите ни. Ако имаш минутка, можеш да се отбиеш и да им повдигнеш духа.
Астър знаеше, че това е заповед, а не молба.