— Вие се свързахте с дома на Пенелъпи Еванс. Ако бъдете така любезен да оставите съобщение, ще ви се обадя възможно най-скоро. Чао-чао.
Англичанка. Хладна, непоколебима, образована, с характерен за висшата класа акцент. С други думи — сноб. И накрая веселото „чао-чао". Боби си я представи с наперен нос и изпълнена с гордост към старата Англия. Голямата работа.
Втория път се обади на мобилния й телефон. Шест позвънявания и продължаваше да звъни. Тъкмо щеше да затваря, когато някой вдигна. Изчака за поздрав, но никой не заговори.
— Ало? — подкани той.
Тишина. Астър притисна апарата към ухото си, не беше сигурен дали чуваше учестеното дишане от другата страна.
— Госпожице Еванс? — Побърза да добави: — Аз съм Робърт Астър, синът на Едуард Астър. Там ли сте?
— Да.
— Здравейте. Както казах, аз съм Робърт Астър. Току-що напуснах офиса на баща ми. Чудех се дали не можем да поговорим няколко минути.
— За какво?
— За случилото се във Вашингтон миналата вечер. Питах се дали имате представа защо е отишъл там.
— Откъде бих могла да знам? — попита отбранително Пенелъпи Еванс.
Астър беше прегледал страниците на бележника, където постоянно се сблъскваше с името й.
— Госпожа Кенеди каза, че двамата с баща ми сте работили по няколко проекта — отвърна той. — Помислих си, че може да ви е споменал нещо.
— Работата ми включва намиране на нови клиенти за Борсата, обновяване на софтуера на търговските ни платформи и писане на доклади.
— Според нея сте помагали на баща ми за всичко.
— Просто си вършех работата.
— Тя говори много добре за вас — продължи Астър. — Работехте ли заедно по някакви проекти за правителството?
— Не.
— Значи нямате представа защо баща ми е хукнал към Вашингтон, за да се среща с Мартин Гелман и Чарлз Хюз?
— Не.
— И двамата не сте работили по някой проект, който може да се счита като… — Астър потърси правилната дума: — Опасен?
— Казах не. — Жената вече не беше просто в отбранителна позиция, тя беше започнала да се озлобява.
Боби се овладя. Очевидно лъгането не беше сред качествата на госпожица Еванс. Нямаше подобен курс в Оксфорд или в който университет беше учила. Дотук с мекото пипане.
— Слушайте, госпожице Еванс — започна той. — Пенелъпи… Разбирам, че сте разстроена. Уплашена дори. Аз също бих бил, ако шефът ми беше убит, докато се е опитвал да достави важно съобщение на президента. Знам, че сте била близка с баща ми и това не е било само в сферата на намиране на нови клиенти и обновяване на търговския софтуер. Така че нека да зарежем глупостите, става ли? В петък сутринта, девет и тридесет, веднага след като сте се срещнали, за да обсъдите някакъв специален проект, баща ми е отменил всичките си срещи до края на деня и се е изпарил от картинката. Нещо е станало. Питам ви отново, над какво работехте?
— Защо ми се обаждате, господин Астър? Не бяхте част от живота на баща си от години.
— Защото той се свърза с мен миналата нощ.
— Едуард ви се е обадил?
Боби остана мълчалив за момент. Не беше сигурен дали онова в гласа й беше изненада или ревност. Знаеше само, че тонът принадлежеше на жена, която беше загрижена за баща му.
— За пръв път от пет години. Мисля, че е бил в колата напът за Белия дом. Усетил е, че нещо не е наред — че се намира в опасност. Прати ми съобщение. Само една дума. Можете ли да предположите каква е тя?
Пенелъпи Еванс не отговори. Астър не я прикани да го стори. Най-накрая жената каза:
— Те чуват всичко. Затова Едуард отиде във Вашингтон. Трябваше да им каже.
— Кои са те? Палантир?
— Палантир е източникът. Той ни каза за тях. Разбира се, ние подозирахме — поне баща ви. Едуард не се доверяваше на никого. Беше умен. — Еванс подсмръкна и Астър си я представи как изправя рамене и се взема в ръце. — Те слушат и сега — продължи жената. — Определено са прочели съобщението, което Едуард ви е изпратил. Телефонът ви е в системата им. Това е едно от постиженията им. Чуват всичко, което казваме.
— Кои са „те"? — повтори въпроса си Боби.
— Казах достатъчно, господин Астър. Не е нужно да се намесвате повече в това.
— Баща ми е мислел другояче. — Последва кратка пауза. Чуваше бързото дишане на Еванс. — Моля ви.
— Не по телефона.
— Сега съм свободен. Къде можем да се срещнем?
— Знаете ли Морзовата азбука, господин Астър?
— Не. За какво ми е?
— Аз я знам — обади се Съливан, който слушаше разговора по високоговорителите. — Може да предаде съобщението си и аз ще дам всичко от себе си.