— Виж, Боби, знаем, че имаш стабилна поредица…
— Тази стабилна поредица е на възрастта на децата ти. Зарек се усмихна — сега му беше още по-неудобно, отколкото преди минутка.
— И съм ти благодарен за това. Но мисля, че в момента малко се надценяваш.
Астър удари свещената ръкавица още няколко пъти, за да накара банкера да потръпне.
— Кой го казва?
— Никой не смята, че китайците ще обезценяват. Не и след като юанът се повишава през изминалите пет години. РМБ-то се е вдигнало с тридесет процента от 2006 насам.
РМБ означаваше ренминби.
— Е, и?
— Е, и… — Лицето на Зарек се набръчка от изумление. — Какво те кара да мислиш, че нещо ще се промени?
Астър отново удари юмрук в ръкавицата.
— Знаеш ли какво, Брад? Ако искаш, мога да те вкарам във фонда.
Очите на Зарек се ококориха като на девственица в стриптийз клуб. Мъжът се надигна с няколко сантиметра от стола си, но бързо седна обратно.
— Не и този път, Боби. Но ако искаш да ми кажеш нещо, което знаеш за валутата и мога да споделя с комисията по заемите…
Астър нямаше абсолютно никакво намерение да споделя инвестиционната си стратегия с Брадли Зарек. Зарек беше пчеличка — високоплатена, със скъпо образование, много умна, работлива пчеличка, но в крайна сметка пчеличка. Боби му хвърли ръкавицата малко по-силно.
— Добре, Брад, слушам те. Какво има?
Банкерът внимателно върна с две ръце ръкавицата на рафта, като я намества известно време. Накрая остана доволен, върна вниманието си на компютъра и обърна монитора, за да може и Астър да го вижда.
— Заехме ти четиристотин милиона.
— Всичките са обезпечени.
— Когато пазарът тръгна срещу теб, беше вътре с повече от осемдесет милиона.
— Но нещата се стабилизираха.
— Днес. Какво ще стане, ако се случи отново утре?
— Нарича се ливъридж. Нямаше проблем, когато позицията растеше нагоре.
— Не е никакъв ливъридж, ти вдигна залога си двадесет пъти. Струва ми се, че играеш на зарове.
— Всъщност, Брад, искам да заема още пари. Зарек премига, сякаш не беше чул последното.
— Не позволяваме на клиентите да вдигат ливъриджа си повече от двадесет пъти.
— Искам още сто милиона.
— Още сто милиона долара? Сериозен ли си? Астър кимна.
— Без допълнително обезпечение?
— Точно така.
— Мислехме си по-скоро да увеличим обезпечението ти или да намалим позицията ти.
— Смяташ, че няма да мога да я покрия?
— Няма значение какво мисля аз, Боби. Нещата са такива, каквито са. Има правила. Вече не сме 2008.
— За какво точно обезщетение говорим?
— Ако можеш да преведеш сто милиона, ще се чувстваме много по-добре.
— Сто милиона? Зарек кимна.
— Само сто.
— Това ли е всичко?
— В кеш или в акции, ако желаеш. Ще се уверим, че ще се разчуе. Приеми го като вот на доверие. Ще успокои доста нерви. — Банкерът се наведе напред. Очите му блестяха. Това беше онзи блясък, който човек придобиваше, когато беше напът да забие нож в корема на друг човек, след което да го завърти хубаво и здраво за по-сигурно. — В следващите двадесет и четири часа.
Астър сви рамене доволно, сякаш нямаше нищо против препоръката.
— Хей, Брад, знаеш ли какво?
— Какво, Боби?
— Майната ти.
— Моля?
Астър се приближи до бюрото. Неговите очи също блестяха. С онзи блясък, когато биваше притиснат в ъгъла.
— Какво? Искаш слухов апарат, който да отива на топките, които ти липсват? Вие, момчета, ме побърквате. Предлагате ми чадър, когато пече слънце, и си го искате обратно, когато завали. Типично. — Боби удари по бюрото с кокалчетата на пръстите си. — Каква е репутацията ми?
— Звездна, Боби. Никой не го оспорва.
— Попитах те каква е репутацията ми?
— Десет години подред си винаги с поне осем процента отгоре.
— И три от тези десет бяхме с двадесет. Нали така?
— Да — отвърна Зарек, гневен, че се налага да отстъпва. — Виж, Боби, банката иска да продължава да прави бизнес с теб.
— Наистина? Защото на мен ми се струва, че искате да прекратите този бизнес.