— Та, какво става? — попита той.
— Имаме доста разтревожени индианци — отговори Шанк.
— Някой отказа ли се?
— Прекалено рано е за това, но не се изненадвай, когато започнат да го правят.
— Онова беше моментно отклонение. Цялата работа трая пет минути. Как въобще са разбрали?
— Всички знаят всичко.
Астър беше наясно, че е така. „Уолстрийт" се крепеше на клюкарстване, слухове и инсинуации. Търговците прекарваха дните си в разговори по телефона с клиенти и колеги, предаваха си последните новини, независимо дали бяха истина, лъжа, или по средата. Аргументите бяха двояки. Налагаше се да докажат, че са в играта и съответно „свързани", и ако се окажеха прави, можеха да твърдят, че са осигурили „увеличение на стойността". Бяха готови на всичко, за да са с едни гърди пред конкуренцията.
— А ти? Изплашен ли си?
— Не — отвърна Шанк. — Кога си грешал за нещо толкова голямо?
— Точно. — Астър отвори ангажиментите си на монитора. Трябваше да посети коктейл в обществената библиотека на Ню Йорк, откриването на галерия на Гагозян[36] в другия край на града и лекция относно нарастването на правителствения дълг в института „Питърсън". Все пак беше понеделник вечер. Седмицата едва сега започваше. Имаше само един ангажимент в 20:30: „ХХ — Бруклин".
Астър стана.
— Къде отиваш? — попита Шанк. — Пресконференцията в Китай започва след петнадесет минути.
— Да се преоблека. Трябва да свърша нещо в „Хелпинг Хендс" в Бруклин. В новата им сграда. Защо не дойдеш с мен? Можем да гледаме пресконференцията в спринтъра.
— Живея в Уестчестър. Защо, по дяволите, ми е да идвам в Бруклин?
Астър сви рамене.
— „Питър Лугър" след това?
— Мислиш ли, че ми дреме за някакви пържоли сега?
— Пържола портърхауз? Лучени кръгчета? — Портърхаузът в „Питър Лугър" в Бруклин имаше славата, че е един от най-големите, най-сочните и най-добрите стекове от червено месо на планетата и винаги беше превъзходно приготвен. Астър погледна приятеля си очаквателно. — Хайде, Марв. Все пак си ти. Не може да кажеш не.
Шанк погледна остатъка от хамбургера си.
— Не.
— Да не си на диета?
— Много забавно — отвърна мъжът, отпусна се и напрежението започна да го напуска. — Добре. Но ти черпиш.
— Ще бъде удоволствие за безстрашния мъж с двадесет големи сметки във фонда си. Дай ми минутка.
Астър тръгна по коридора и влезе в апартамента си. Потърси дистанционното и пусна телевизора. Не се интересуваше от „Блумбърг", а от местните новини. Нетърпеливо превключваше каналите, искаше да види дали някъде щяха да споменат убийството на Пенелъпи Еванс. Нямаше нищо.
Изкъпа се и смени костюма си с дънки, обувки и памучна риза. Докато се обличаше, забеляза, че очите му са изморени и че лицето му е посърнало. Опита се да се усмихне, но за момент не успя да го стори. Каза си да се вземе в ръце, че всичко ще бъде наред. Случващото се не беше на добре. Нещата излизаха извън контрол. Страхуваше се, че всичките му усилия нямаше да са от никаква полза.
— На пазара не му пука за преди.
Опря глава на огледалото. Дишането му беше бързо и на пресекулки. Едно по едно. Първо трябваше да свърши едно нещо, а после следващото. Не биваше да мисли прекалено напред във времето, но събитията от деня го премазваха. В главата му изникна трупът на Пенелъпи Еванс и едва не се разрида. Шанк беше прав. Трябваше да се обади на ФБР или поне на бившата си съпруга.
А сега си говореха за пържоли в „Литър Лугър"?
Астър отвори очи и се вгледа в себе си. Едно по едно.
Първо една крачка, а после следващата. Дишането му се успокои. Успя да се усмихне. Изправи се.
Очите му все още бяха изморени, а лицето му посърнало, но цветът на кожата му се беше завърнал. Нямаше проблем, че не можеше да се превърне в зрелия, уверен мъж от огледалото. Поне можеше да заблуди хората, че е такъв.
Астър забеляза, че дънките му са хлабави. Стегна колана си до четвъртата дупка. Каза си, че също трябва да си поръча портърхауз и да го изяде целия.
33
Спринтърът представляваше пътнически ван „Мерцедес Бенц" на стероиди. Цветът му беше черен, нямаше никакви прозорци освен предното стъкло, беше седем метра дълъг, два широк и достатъчно висок, за да може Астър да стои съвсем прав вътре. Стандартният дизелов двигател У-6 беше заменен с У-12. Тежкотоварни амортисьори омекотяваха возията. Превозното средство беше напълно бронирано в случай на въоръжено нападение. То тежеше три тона и половина и развиваше деветдесет и пет километра в час за шест секунди.
36
Лари Гагозян (р. 1945) — американски арменец, един от най-известните галеристи в света. — Б. пр.