Марв Шанк го гледаше сърдито от другата страна на басейна. Той беше нисък мъж с широк гръден кош, истинска мелачка в службата и извън нея и заядлив човек по принцип. Кожата му беше бяла като на призрак, а бледият му корем беше виснал грозно над шортите. Шанк поклати глава и Астър можеше да прочете мислите му: поредната опасна ситуация, в която шефът се вкара сам.
Защото, разбира се, ежегодните каскади не бяха по идея на Марв.
Бяха идея на Астър.
Шанк събра шепи до устата си и се провикна:
— Лебедово гмуркане!
— Няма да стане! — Боби поклати енергично глава, затова Марв повтори искането си.
Тълпата се развълнува.
Астър ги остави да се въодушевят още повече. Желанието на Шанк не беше случайно. Що се отнасяше до „Хелпинг Хендс", Боби беше ревностен привърженик на идеята да раздели парите на гостите си от портфейлите им.
— Колко даваш?
— Двайсет бона — отвърна Шанк.
— Нека са петдесет.
— Петдесет.
— Дадено — съгласи се Астър. — Някакви други предложения? — Той се обърна към някои от най-богатите си гости и те благосклонно се съгласиха да участват, като по този начин общата сума достигна два милиона и двеста и петдесет хиляди долара.
Шанк се обърна към присъстващите и вдигна ръце с цел да ги накара да се присъединят към него. В един момент цялата тълпа скандираше:
— Скачай! Скачай!
Над главите на гостите си Астър забеляза два автомобилни фара да завиват по „Фърдър Лейн", около осемстотин метра нагоре по пътя. Колата не беше „БМВ", „Мерцедес", нито пък „Лексъс". Въпреки това се движеше бързо и на дълги. Наблюдава я известно време и накрая разпозна в нея „Додж Чарджър". Черен. Този автомобил му беше до болка познат. 5, 7-литров У8 Негш двигател. Двойна изпускателна система „Флоумастър". Амортисьори „Айбах". Тази кола дори разполагаше с пушка под седалката на шофьора, 3000-лумена прожектор и светеща лампа в червено и синьо.
Какво търси тя тук по това време на нощта?
— Скачай! Скачай!
Астър изправи рамене и вдигна брадичката си. Знаеше, че е прекалено високо и че ако имаше малко мозък, щеше да скочи с краката напред, а после щеше да прави маймунджилъците си.
Но не можеше и дума да става. Облогът си беше облог.
А и в крайна сметка Боби Астър беше непобедим.
Той се хвърли напред в нищото.
2
Астър гледаше високата атлетична брюнетка, която стоеше на вратата.
— Здравей, Алекс. Не е ли малко късно… дори за теб?
— Успя ли да го направиш? — попита тя, като видя капещите му шорти и увитата около раменете му кърпа.
— Горе-долу. — Инстинктивно стегна кърпата около тялото си. Не искаше посетителката му да види червената, възпалена кожа на гърба му там, където се беше сблъскал с водата.
— Отново се излагаш?
— Събрах два милиона и малко дребни.
— Следващия път просто им напиши чек. По-безопасно е.
— Пука ли ти?
— На дъщеря ти й пука.
Жената носеше дънки и тъмносиня тениска с три жълти букви, изписани над гърдите й. Очите й бяха лешникови, кожата й маслинова и опъната, в ъгълчетата на очите й се бяха появили линии, които приличаха на онези по напуканите картини на старите майстори. Тя беше вързала гъстата си, лъскава коса на конска опашка и така чертите на лицето й се открояваха — високите скули, острият римски нос. Както винаги и сега нямаше грим. Спиралата за очи не се връзваше добре с глока, който носеше. Против желанията на Боби, нещо в стомаха му се стегна, страст, която смяташе за отдавна потушена, дори копнеж. Федералното бюро за разследване беше постъпило умно, като беше приело тази жена в академията си. Името й беше Алесандра Амброзиани Форца, но искаше да й казват „Алекс" — не Алесандра — и никога Астър. Цели осемнадесет години му беше съпруга.
— Ако идваш за Миденото парти — каза Боби, — закъсня.
— Получих поканата. Съжалявам. Бях заета.
— Все още ли разбиваш врати и нахълтваш в домовете на местни бинладеновци, които изкарваш от леглата им в Куинс и Рокауей?
— Все още съм в КТ-26[8], ако това питаш. Вече го ръководя.
— И аз така чух — отвърна Астър. — Поздравления.
— Като заговорихме за предни врати, искаш ли да ме поканиш?
Боби направи жест с ръка.