След тридесет минути автомобилите спряха пред портата в задната част на един немаркиран склад, който беше голям колкото две футболни игрища. Вратата се нави нагоре и шевролетите влязоха в товарната зона по ширината на сградата. Подкараха покрай три големи тира, чиито товарни отделения бяха отворени и армия от мъже и машини пълнеха всяко с палети със стока за Съединените щати.
В далечния край на товарната зона се намираше четвърти камион. Трите джипа паркираха до него. Членовете на Екип Едно излязоха от тях и се разтъпкаха. Няколко от тях разпознаха името на голяма американска верига от супермаркети, написана от едната страна: ПЕКОС СУПЕРМАРКЕТС. Над кабината имаше хладилна система, която беше проектирана да охлажда вътрешността на камиона на 0 градуса по Целзий. Превозното средство пренасяше месо, най-вече прясно говеждо и птиче, от животновъдните ферми в Северно Мексико до Съединените щати.
В 7:00 часа един слаб, мустакат мексиканец, който носеше бял стетсън и огледални авиаторски очила, излезе от фабриката. Лидерът на Екип Едно го очакваше. Двамата мъже се ръкуваха, но не се представиха един на друг.
— Носиш ли ми нещо? — попита мексиканецът.
Лидерът на Екип Едно беше рус, с добро телосложение и загоряла кожа. Той беше служил десет години в Южноафриканската армия, където получи прякора Скинър[48]. Подаде на мексиканеца найлонова торбичка с цип, където се намираха паспортите, с които минаха през мексиканския контролен пункт. От тук нататък никой нямаше да носи никакви идентификационни документи — независимо дали фалшиви, или истински.
— Осем. Отчитам ти всички.
— Excelente — отвърна мексиканецът.
Мъжът поведе членовете на Екип Едно към съблекалнята до платформата за товарене. Вътре в нея имаше гащеризони от едната страна и кожуси от другата. Ръкавиците бяха натрупани в кош в единия ъгъл. Непромокаемите ботуши се намираха в другия. Мъжете и жените се местеха от едната купчина към другата и си избираха дрехи, които им ставаха. Когато десет минути по-късно излязоха от помещението, приличаха на хора, които са се насочили към Арктика.
Мексиканецът ги съпроводи до камиона. Една скрита врата в товарната част на превозното средство водеше към тясно пространство. Нямаше място да седнат. Екипът влезе вътре и всички застанаха рамо до рамо. Мексиканецът затвори вратата. Малко по-късно хладилната система се включи. В скривалището стана по-студено. По веждите и миглите им се образува скреж.
В превозния документ на камиона пишеше, че превозва пет тона говежди трупове към завод за обработка на месо в Харлинген, Тексас. Товаренето започна точно в седем и половина и приключи един час по-късно. Товарният автомобил напусна Зона Индустриал в 9:00 часа. Спирането на границата беше кратко и безпроблемно. Веригата супермаркети беше прекалено голяма, за да бъде заподозряна в нелегален превоз на имигранти. Подобни компании не нарушаваха закона.
В 10:00 часа камионът пристигна в завода за обработка на месо. Екипът чакаше търпеливо в студеното пространство. Никой не се оплакваше. Изкарваха достатъчно пари, за да не обръщат внимание на условията. Разтоварването на труповете беше бавна работа. Чак в един на обяд месото беше разтоварено и мексиканецът с белия стетсън и огледалните авиаторски очила отвори вратата.
— Bienvenidos a los Estados Unidos[49].
Екип Едно пристигна на американска земя.
40
Астър излезе от дома си в пет сутринта. Офисът му се намираше на около пет километра от него. Прекалено рано беше, за да буди Съли, а не искаше да кара ферарито, бенца или дори форд фюжъна. В интерес на истината не искаше да се качва в нищо, което имаше двигател. Една обикновена разходка беше най-безопасният вариант. Слезе по стълбите до приземния етаж и каза добро утро на портиера Дон, който го изгледа подозрително, сякаш се опитваше да разгадае кой от господин астъровците беше този път: сериозният мъж от изминалата година, онзи сърдечен и учтив човек, който си лягаше в единадесет и ставаше в пет, или неконтролируемият тип от миналото, обичащ алкохола и безнравственото поведение.
— Господин Съливан ли чакате?
— Днес смятам да повървя.
Дон посочи към правоъгълния пакет, увит в дебела кафява хартия, който Астър носеше под лявата си мишница.
— Сигурен ли сте, че не се нуждаете от кола? Това ми изглежда доста тежко.
— Ще се справя.
Навън утрото беше хладно и свежо. Боби се спря на тротоара, огледа се за нещо подозрително. Отказа се след няколко секунди. Не би могъл да разпознае един професионален убиец, дори онзи да хукнеше срещу него с оръжие в ръка. Тръгна отново, изнервен, но притеснението му го напусна след няколко пресечки. Слънцето се подаваше на хоризонта и топлите му лъчи прочистваха всичко, което докоснеха: паветата пред кафето на ъгъла, покритата с мръсотия решетка, която предпазваше магазина за алкохол отсреща, дори и тухлените стени, покрити с графити. Всичко се оцвети в светлина и направи града едно по-добро място.