— В никакъв случай — заявява той.
Поглеждам часа на телефона си.
— Ако тръгна сега, може и да успея.
Той подскача на пръсти, като че ли краката му са изтръпнали.
— Ако наистина искаш да участваш в ИГРА НА НЕРВИ, запиши се утре за Наблюдател.
— Защо да си плащам да гледам, ако може да ми плащат, за да играя? Достатъчно съм гледала цял живот.
А и така силно искам тези обувки, че усещам миризмата на кожата им.
Гледаме се като каубои в уестърн. Двама кльощави каубои, които не биха могли да заредят пистолет или да яхнат кон, ако ще и животът им да зависеше от това. Но колкото повече мисля за предизвикателството, толкова повече си казвам: „Защо пък не?“
Томи явно е усетил накъде отиват нещата, защото казва:
— Е, щом не мога да те разубедя, ще дойда като оператор и бодигард.
Сподавям смеха си. Сигурно е по-добре да имам бодигард компютърен гений, отколкото никакъв. Може би. Пък и все някой трябва да заснеме предизвикателството. И двамата сме добър екип.
— Този път обаче ще отидем с двете коли, за да се прибера по-бързо вкъщи — казвам аз.
Докато подтичвам към паркинга, следвана от Томи, отварям един линк и бързо попълвам новия формуляр, с който се съгласявам с цял списък от условия. Преглеждам и ги отбелязвам едно по едно, после прибирам телефона си. По врата ми се стича пот.
— Как мислиш, дали баристите ще повикат полиция, като ме видят отново? — питам Томи, преди да се кача в колата си.
Той се намръщва.
— Може би не веднага.
По някаква причина отговорът му ме разсмива. Ще се наложи „Не веднага“ да ми стигне.
3
Паркирам в 9:36 и по пътя към кафенето поглеждам телефона си, за да видя снимката на партньора си в предизвикателството, Иън. Дълга тъмна коса, настойчиви очи, тъмни като косата, остри скули. С една дума, секси.
Значи трябва да позволя на готиното момче да ме почерпи кафе и да пея, докато чакам? С първото ще се справя, но как ще пея пред публика? Започва да ми се струва, че по-добрият избор е да се прибера вкъщи. Няма да получа обувките, за които си умирам, но няма да умра от срам. Напомням си, че все пак предната вечер съм изпълнила едно предизвикателство. И имам почитатели. Добре де, вероятно пияни смотаняци, които нямат какво да правят, освен да разглеждат хиляди клипове и да си пускат тези с голи деколтета на забавен кадър, но все пак почитатели.
Иън не се вижда в кафенето, затова тътря крака след Томи, докато той намира свободно място в центъра на заведението. Влетяват няколко момчета по сандали с чорапи и като че ли се оглеждат за мен. После си намират маси наблизо, като през цялото време гледат към мен. Отстрани изглеждат като обикновени сиатълски младежи, въоръжени със смартфони и без усет за мода. Когато насочват телефоните си към мен, разбирам, че това са Наблюдатели, изпратени от организаторите, за да заснемат предизвикателството ми. О, мамка му. От друга страна, логично е онези да искат да видят как реагират играчите под напрежение пред публика на живо. Коремът ми се свива. Така реагирам аз.
Кърша ръце и подскачам на пръсти, забола поглед в земята. През няколко секунди рискувам да вдигна очи към вратата. Къде е Иън? В съобщението се казваше 9:40. Дали организаторите са разбрали за вечерния ми час, също както за обувките? Сигурна съм, че съм се оплаквала от затворническата си присъда в „ТоваСъмАз“, така че ако са виждали страницата ми, знаят не само това, но и много други неща. Е, какво пък толкова, да не е тайна?
Струва ми се, че стоя така и чакам вече цял час, макар да са минали само две минути. В този момент влиза Иън. Очевидно веднага ме разпознава, но не казва нищо. Зад него върви високо момиче с телефон в ръка, което бърза да заеме мястото си на няколко метра встрани. Явно и той се движи с бодигард.
Иън спира пред мен и аз скръствам ръце. Снимката му не показваше гладките матови бузи, нито небрежната походка с изтърканите джинси. Но ще умре ли, ако се усмихне?
— Здрасти — казвам аз. — Трябва да ме черпиш лате. Най-много обичам с лешник.
Това достатъчно примадонско ли е?
Той свива устни.
— Е, и?
Моля? Нали това е и неговото предизвикателство? А може би кодовата дума е била „поискай“.
Изправям се колкото мога повече в балеринките си и отмятам коси.
— Какво искаш да кажеш? Искам лате. Веднага.
Той се приближава и аз извивам шия, за да го гледам в очите.
— За кого ме взимаш?
Стъписвам се.
— Не си ли Иън?
Гласът ми прозвучава като в анимационен филм.
— Да.
— Аз съм Вий.
Той отново присвива устни.
— От какво е съкратено?