Томи се приближава със стиснати зъби и поглежда към Иън.
— Девет и четирийсет и девет е.
Обръщам се към Иън.
— Трябва да бягам. Благодаря за латето и за песента.
Той махва на момичетата, които още пишат на телефоните си.
— Съжалявам, че се налагаше да се държа като задник. Част от предизвикателството беше първо да те ядосам, а после да те помоля да извикаш онази глупост за страхотния любовник.
— Радвам се да чуя, че всъщност не си такъв.
Той се взира в мен, като че ли се опитва да разбере какво всъщност се върти в главата ми, но нещо не му се връзва.
— Ти разби предизвикателството. Впечатлен съм.
Надувам се. Наистина го разбих, а?
— Ти също.
Баристът, който чисти снощи след мен, ни гледа свирепо. Знак да напускаме сцената.
— Късмет, Иън! — пожелавам му аз и бързо излизам с Томи навън.
Лъхва ме студен въздух, но за разлика от предната вечер ми се струва освежаващ, а не спиращ дъха. Успях! Успях! Докато тичаме към колата и се смеем, едва не изгубвам една от балеринките си, което би било напълно в реда на нещата, предвид че се чувствам като Пепеляшка след бала.
4
Томи клати глава, сякаш не може да повярва, че съм го направила.
— Поздравления.
Подскачам по тротоара. Кога за последен път съм подскачала така? В първи клас?
— Благодаря ти за подкрепата, Томи. Нямаше да успея без теб. Ако беше момиче, щях да ти давам обувките.
Усмивката му избледнява.
— Хм… благодаря?
— Знаеш какво имам предвид. Ти си страхотен! — Аз се качвам в колата си. — Ще ми се да можехме да отпразнуваме или нещо такова, но ги знаеш родителите ми.
— Да. До утре.
Той се забавя за миг, като че ли очаква да кажа още нещо, после свива смутено рамене и ми помага да затворя вратата.
По пътя към къщи надувам радиото и пея заедно с някаква кънтри певица за отмъщението й към мъжа, който не постъпил добре с нея. Защо тези песни са толкова забавни? Когато спирам в гаража, даже ми остава цяла минута. Идеално. Танцувам по коридора и ми иде да запея „Всичко цъфва в рози“ като от мюзикъла „Джипси“, но това би предизвикало прекалено много въпроси от мама, която седи в дневната и се преструва, че чете книга.
Прегръщам я с надеждата да не мириша на кафене.
— Представлението мина страхотно.
— Чудесно, миличка! С татко ти нямаме търпение да го видим утре.
— Третата вечер винаги е прекрасна. Ще се радвате, че сте изчакали.
Продължавам с танцова стъпка по стълбите и си тананикам, докато се приготвям за лягане. Заспивам с усмивка на лицето и мелодията от „Уестсайдска история“ в главата си. В щастливия си унес забравям да изключа телефона си и той ме буди в осем сутринта. Не му обръщам внимание, само се завъртам на другата страна, за да продължа да сънувам Матю и сексапилни момчета в кафенета.
Телефонът избръмчава още веднъж, после още веднъж. Кой ме търси толкова рано? После отварям широко очи. Да не е за предизвикателството? Бързо прехвърлям събитията от снощи. В последния клип не би трябвало да има нищо засрамващо. Нищо.
Все пак ставам да погледна телефона си.
Първото съобщение е от Сидни:
КАК МОЖА?
О-о! Забравих. Бях й обещала никакви предизвикателства повече. Ама само да види обувките! Жалко, че носи два номера по-големи от мен, иначе бързо щеше да й мине.
Следващите съобщения пак са от нея. Не са приятни. Но не се споменава нищо за голота или срам, освен ако не се брои бездарното ми пеене, така че какво толкова? После разбирам. Тя също искаше да кандидатства за ИГРА НА НЕРВИ. И то наистина. Моите предизвикателства й напомнят за това, което не може да направи, поне не този месец. Няма обаче за какво да ми завижда. Нямам намерение да участвам в кръговете на живо. Беше само заради забавлението. Е, не точно… заради обувките.
Изчаквам да мине закуската и й отговарям, като й изпращам снимката на обувките. Тя ми звъни. Опа.
Когато вдигам, я чувам да крещи:
— Не ми пука за наградата! Каза, че няма да играеш повече. Ами ако нещо се обърка? Нещо, което да не мога да оправя така лесно, както с първото предизвикателство?
Прокарвам ръка през косата си.
— Никой не те моли да оправяш каквото и да било. Беше само още едно предизвикателство. Сама видя — няма мокри фланелки, няма голи гърди, момчето се оказа свястно. А дори да не беше така, бях с Томи.
— Не разбираш. Ами ако бяха изпратили други играчи да те тормозят или да направят нещо ужасно? Помниш ли момичето с обсесивно-компулсивното разстройство?