Сцената се трансформира от разкъсвано от войната афганистанско село в дискотека в Токио точно за една минута. Играем мултикултурна пиеса.
Той свива рамене.
— Недей да скромничиш. Заслужаваш точно толкова внимание, колкото и актьорите.
— Това, да не си в центъра на прожекторите, си има и хубавите страни.
Вдигам вежди.
— Посочи една.
— Лично пространство.
Засмивам се, но звукът прилича на нещо средно между грухтене и пръхтене.
— Това ли е хубавото?
Той пак свива рамене. Точно когато приключвам с костюмите, телефонът ми избръмчава. Съобщение от майка ми, която ми напомня, че трябва да съм си вкъщи до четирийсет минути. Въздишам. Каишката се затяга. Изтривам съобщението и забелязвам, че Матю ми е оставил отворен сайта на ИГРА НА НЕРВИ. Макар да знаеше, че няма да се пробвам.
Обръщам се към Томи.
— Намираш ли ме за дръзка?
Той прави крачка назад.
— Хм, дръзка? Не знам. Но имаш силна харизма. Сещаш ли се за онзи случай в осми клас, когато измисли нови думи за училищния химн?
С това ли ме помнят? С неприличен текст, в който почти нямаше рими? Аз правя гримаса и му подавам телефона.
— Би ли се записал за тази игра?
Той я разглежда.
— Съмнявам се. Ужасно рискована е.
— Не е за мен, нали?
— Не съм казал това.
Заставам до Томи и разглеждам отново сайта. Изброени са няколко предизвикателства, с които може да се кандидатства за етапите на живо, съпроводени от изскачащи обещания за незабавна слава и видеоклип на някои от победителите от миналия месец на кинопремиера. Две от момичетата показват скъпите дрехи, спечелени от предизвикателствата. Късметлийки.
Преглеждам списъка. Повечето предизвикателства изглеждат кошмарни, но има едно, в което се иска да влезеш в кафене и да се полееш с вода, крещейки: „От студената вода се разгорещявам“. Звучи глупаво, но не толкова опасно, колкото кражбата на лак за нокти или дори инсценирането на такава. Поглеждам часовника си. „Гата-Хава-Джава“ ми е на път. Ако побързам, може и да успея. Така ще избия думата „малка“ от речника на Матю, която неизменно присъства до името ми дори в съобщенията по телефона, откакто започнахме репетициите за пиесата. Сладки, флиртаджийски работи, особено късно вечер.
Поглеждам към Томи.
— Искаш ли да направиш нещо нестандартно?
Бузите му поруменяват.
— Нали няма да кандидатстваш за тази игра?
— В никой случай. Пък и доста съм закъсняла. Но ще бъде забавно да пробваме някое предизвикателство, не мислиш ли? Само за да видим какво е?
— Хм, не точно. — Той мига начесто, сякаш контактните му лещи смятат да приключват работното си време за деня. — Нали осъзнаваш, че ще те изтипосат в мрежата, така че целият свят да те види, а тъй като предварителните предизвикателства се гледат безплатно, това значи много хора?
— Да, в общи линии това е смисълът.
Той накланя глава на една страна.
— Сигурна ли си, че си добре?
Отивам до шкафа да заключа спрея.
— Добре съм. Няма нужда да идваш с мен. Просто ми се стори, че ще бъде забавно.
— Може би — кимва той, като явно премисля идеята. — Добре. Аз ще те снимам.
А, да. Съвсем бях забравила, че някой трябва да документира предизвикателството. Грабвам чантата си и тръгвам. Чувствам се като Лара Крофт.
— Страхотно. Да вървим.
Той подтичва, за да не изостава.
— Можем да вземем моята кола.
Родителите му подариха „Ауди“ като за екшън филм за последния му рожден ден.
— Не, отиваме с моята — възразявам аз. Все пак си е моето предизвикателство.
Във въздуха се усеща влага, която липсваше по-рано вечерта. Макар да възнамерявам да се залея с вода в кафенето, не съм в настроение за дъжд. С Томи отиваме бързо до колата ми — десетгодишно „Субару“ с волан, който дрънчи при всяко натискане на спирачките. Но си е мое и е уютно. Качваме се и аз подкарвам.
Опитвам се да си припявам на някаква хип-хоп песен по радиото, но гласът ми постоянно пресеква.
— Мислиш ли, че някой в „Гата-Хава-Джава“ ще се досети, че това е предизвикателство за ИГРА НА НЕРВИ?
Той гледа таблото, все едно там ще намери нещо по-интересно от евтиния плейър с малък, ръчно надписан стикер, гласящ: „НАДУЙ НА МАКС!“
— Не мисля, че редовните им клиенти са в демографската група на играта.
Казва „демографска група“ с такава лекота, сякаш открай време работи в рекламния бизнес. Така говори баща ми. Изведнъж ми прилошава, като си спомням пребледнялото лице на татко до леглото ми в болницата преди няколко месеца; как клатеше глава и повтаряше, че поведението ми изглеждало много нетипично. Момичетата като мен не свършвали в гараж със запален двигател. Именно, отвърнах аз тогава.