Гледам към часовника и изведнъж преживявам тунелно зрение. Всичко около мен притъмнява. Виждам само часовника, пулсиращ като „Сърцето издайник“ на Едгар Алън По. Абсурдно е. Това е само една чаша вода и една реплика. Сид би се поляла с цялата кана, докато пее любимата си ария от „Клетниците“. Разбира се, аз не съм тя.
Сърцето ми забива все по-лудо, главата ми се замайва. Всяка молекула от тялото ми иска да избяга. Или да изпищи. Или и двете. Напомням си да дишам. След минута всичко ще свърши. Остават само няколко секунди от този ужас. Избърсвам бузата си. Часовникът вече показва 9:40 и аз прочиствам пресъхналото си гърло.
Мога ли да го направя? Въпросът сам се повтаря, докато вдигам чашата над главата си. Колкото и да е удивително, ръката ми още действа. Едва прошепвам: „От студената вода се разгорещявам“ и изливам няколко капки върху главата си.
Томи присвива очи, като че ли не ме чува.
Усилвам глас, който прозвучава по-скоро като прашене: „От студената вода се разгорещявам“ и изливам остатъка върху главата си. Ледената вода избистря мозъка ми. Божичко, направих го. А сега стоя тук цялата мокра и повече от всякога ми се иска да съм невидима.
Една жена наблизо извиква и отскача настрани:
— Какво, по дяволите, е това?
— Извинете — казвам аз, докато от носа ми капе вода.
Знам, че трябва да направя нещо, но тялото ми е парализирано. С изключение на очите, които регистрират по милион детайли едновременно и всичките като че ми се подиграват. Полагам съзнателни усилия да разруша заклинанието и да избърша лицето си с ръка, докато някакъв тип ме снима. Поглеждам го злобно, а той ме щраква отново.
Томи оставя телефона и ме гледа с разширени очи.
— Ъ-ъ-ъ, Вий… о, боже… блузата ти…
Той сочи ужасено към гърдите ми. Поглеждам надолу, но в този момент един от баристите дотичва с бърсалка в ръка и сумти срещу локвата в краката ми.
— Аз ще подсуша — казвам и посягам да взема бърсалката. Защо не се сетих за салфетки?
Той я дръпва от ръцете ми.
— Мислите ли, че ще ви я дам? Отдръпнете се. И ако няма да консумирате нищо, моля да напуснете.
По дяволите. Все пак не съм се изплюла в блендера му.
— Извинявайте — казвам аз и бързо тръгвам към изхода.
Студеният въздух навън ме блъсва, като че ли съм скочила в езерото Вашингтон.
Томи ме настига и ми подава якето.
— Обличай го веднага!
Поглеждам блузата си на светлината на уличната лампа и дъхът ми спира. Защо не се сетих по-рано, че е от бял памук? А сутиенът ми — от тънка коприна? Като отговорник по костюмите, работещ почасово в магазин за дрехи, би трябвало да съм наясно с ефекта от изливане на вода върху тези тъкани. Все едно бях по мокра фланелка. Заснета на видео.
О, божичко, какво направих?
2
Грабвам телефона от Томи.
— Изтрий клипа!
— Не мога. Беше предаване на живо.
Вдигам якето пред гърдите си.
— Защо не спря, като видя какво става?
Той потрива врата си.
— Бях толкова зает да те държа в кадър, че не забелязах, докато не оставих телефона. Не се паникьосвай. Нещата изглеждат различно на филм. Може осветлението и лошата разделителна способност на камерата да се окажат в твоя полза.
Лицето му обаче изразява съмнение.
— Можем ли да проверим?
Защо не бях с розовия сутиен, с допълнителната подплата?
— Не, телефонът ми не пази копие от видеочатове. Заемат прекалено много памет.
Качваме се в колата ми и аз се мъча да облека якето си, обърната с гръб към него. Въпреки че ми се иска да остана там и да измисля решение, все едно такова има, след петнайсет минути трябва да си бъда вкъщи. Паля двигателя, надувам парното докрай и потеглям бързо към театралната зала.
Томи гледа телефона си.
— Може би има начин да оттеглим клипа ти.
— Да, направи го! Кажи им, че не съм съгласна!
След няколко минути той се покашля.
— Пише, че всички подадени материали са тяхна собственост. С регистрацията си за играта им даваш правата върху клипа.
Удрям по таблото.
— Пфу!
Повече не разговаряме, докато стигаме до паркинга.
— Не забравяй, че там има хиляди клипове, повечето от които вероятно са много по-зле от твоя — казва той, преди да слезе. — Хората са готови на какви ли не лудости, за да ги изберат за кръговете на живо.