— Дано да си прав. Само че след девет минути трябва да съм си вкъщи или… е, просто трябва.
— Обещавам да не казвам и дума.
Той слага ръка на сърцето си и затваря вратата.
Преглъщам и бързо потеглям. Как може да съм толкова глупава? Аз не съм безразсъдна. Стеснителна, трудолюбива, лоялна — все такива скучни козирогски качества — това съм аз.
Карам като луда, което също е ново за мен. Но пак не е достатъчно. Влизам в коридора между гаража и къщата с две минути закъснение.
Мама ме чака като на контролно-пропускателен пункт.
— Къде беше?
— На пиесата. Имахме малък проблем с мивката в съблекалнята и се измокрих. Опитах се да се изсуша, колкото можех по-бързо. Съжалявам, че малко закъснях.
От подобни лъжи ми се повръща, но ако й кажа истината, няма да стане по-добре за никого.
Тя ме гледа строго отвисоко.
— Обеща да се прибереш до десет.
— Мамо, моля те. Случи ми се злополука.
Веднага осъзнавам грешката си. Родителите ми все още преглъщат трудно думата „злополука“, макар да са минали пет месеца.
Татко идва от кухнята.
— Всичко наред ли е?
На кой друг гимназист родителите го чакат в десет вечерта?
Загръщам се в якето и приглаждам косата си.
— Да, само малко се измокрих на мивката. Съжалявам.
Гласът на татко звучи леко, но изражението му далеч не е такова.
— Защо не се обади?
— Мислех, че ще се върна навреме. Но уцелих твърде много червени светофари.
Има ли начин да проверят светофарите по пътя и да разкрият лъжата ми?
Татко застава до мама. Аз стоя на няколко крачки пред тях и копнея да сваля мокрите си дрехи. Тя поглежда към него, той към нея.
Скръствам ръце.
— В момента всичките ми приятели са на купон. Аз трябваше да излъскам костюмите и да се справя с повредената мивка. Не мислите ли, че това е достатъчно наказание за две минути закъснение?
Те пак се споглеждат, после татко въздъхва.
— Добре. Вярваме ти.
Отново ме пробожда чувство за вина, но в крайна сметка не съм направила нищо лошо. Е, ако не се брои това, че се показах гола пред кой знае колко зрители.
— Благодаря. Трябва да си лягам. Утре съм на училище.
Притаявам дъх с надеждата да не съм преиграла с тази проява на отговорност.
— Лека нощ, милинка — пожелават ми двамата в хор и един след друг ме прегръщат. Понякога си мисля, че щеше да бъде много по-лесно, ако не бях единствено дете. Дали е твърде късно да си родят още едно? Уф, стига съм мислила глупости.
Качвам се горе и докато се приготвям за сън, в съзнанието ми се връщат събитията от изминалата вечер. Надявам се Томи да се окаже прав и клипът ми да се изгуби сред лавината от други материали. Въпреки това цяла нощ се мятам в леглото и в пет сутринта се отказвам от опитите да заспя. Имам два допълнителни часа, за да се подготвя за училище, така че мога да наваксам с домашните или да свърша нещо друго продуктивно. Вместо това първото, което правя, е да грабна телефона си. Не, момент, на компютъра ще стане по-бързо. Сядам на бюрото и с треперещи ръце включвам лаптопа си.
Отнема ми няколко минути да стигна до сайта на играта и да схвана системата им за подреждане на клиповете. Щракам върху съответните бутони, а междувременно се появяват реклами, които ми напомнят, че при първата ИГРА НА НЕРВИ едно момче е спечелило пътуване до Италия, за да тренира една седмица с отбора за Обиколката на Франция, а едно момиче е получило интервю за работа в MTV. Показват снимки на усмихнатите победители. Мисля си, че може би не е зле като за една нощ на ужас.
Докато разглеждам сайта, настроението ми се подобрява. Кандидатствали са над пет хиляди души от цялата страна. Утре, в събота вечер, организаторите ще изберат състезатели от дванайсет града за кръговете на живо. Миналия път взеха най-добрите участници в кръговете на живо и изпратиха половината на кръга за голямата награда в Ню Йорк, а другата половина — в Лас Вегас, където играха за всичко или нищо.
Става ми почти весело, когато забелязвам, че предизвикателството в кафенето е с най-малко участници. Вероятно защото изглежда лесно, което се равнява на скучно. Идеално. Отварям категорията и преглеждам клиповете. Изведнъж сърцето ми спира пред познат образ.
На снимката се вижда лицето ми, изкривено от срам и лъщящо от вода. Малкият брояч отдолу показва над осемдесет коментара — над два пъти повече от всяко друго видео в тази категория.
Поемам си дълбоко въздух и щраквам върху кадъра, за да видя клипа. Ето го болезненото изражение на лицето ми, докато местя поглед от часовника на стената и камерата на Томи. Чувствам се като идиот. Така изглеждам и на екрана. Защо реших, че е добра идея да изпълня някакво си предизвикателство? Защото Сидни получи цветя, а аз не? Абсурдно е. Би трябвало отдавна да съм свикнала с такива неща.