Как можеше някой да знае, че ще влезе точно в този магазин и ще разлисти точно това списание? Да, докато прерови всички останали списания, за да види дали има и други бележки, изгуби първата, сякаш не съществуваше. Може би беше открадната от онези „ние“, които дебнеха всяко нейно движение. Това беше най-гадното: не знаеше как изглежда врагът, а собственият й образ беше познат на всички, като перверзна колекционерска картичка.
Покрай стъпките започна да се чува свирукане. Дори разпаленото й въображение не можеше да си представи сценарий, в който животно знаеше мелодията на „Някъде над дъгата“. Очите й се напълниха със сълзи, докато се молеше това наистина да е просто турист в добро настроение.
Стъпките спряха. Тя се сви още по-дълбоко в храстите.
— Знам, че си тук — каза дебел глас.
Коремът й се сви. Тя се притисна в дървото зад себе си, макар по-добре да се бе покатерила на него. На километри наоколо нямаше жива душа, а беглият поглед към телефона показваше, че няма обхват. Нормално. Напоследък телефонът й носеше само беди.
Клоните на рододендрона се разделиха и тя видя мъж с физиономия на питбул и дъх, лъхащ на бекон. О, боже, по-добре беше, когато не знаеше как изглеждат мъчителите й. Този образ щеше да населява кошмарите й до края на живота й. Колкото и дълго да беше това.
Той избута още клоните с месестите си ръце.
— Защо не излезеш, сладурче? Ще улесниш и двама ни.
Мускулите й се напрегнаха, коленете й се подкосиха.
Ужасът, който усещаше в корема си, беше по-лош и от последния кръг на играта, когато се озова в стая, пълна със змии. Като се има предвид, че това беше най-големият й страх на света.
Въпреки че цялата се тресеше, все пак намери сили да каже:
— Остави ме на мира, задник.
Той зяпна.
— Няма нужда да се държиш така. Аз съм най-големият ти защитник.
Очите й се стрелнаха в сенчестите шубраци. Имаше само една надежда. Свали раницата от раменете си и хукна през най-редките храсти, но те все пак я изподраха, докато излезе на пътеката. За нещастие, мъжът беше препречил пътя й към колата и единствената възможност беше да побегне навътре в гората.
Тя тичаше, следвана от тътена на стъпките му. Скоро водопадът погълна всички звуци и щом приближи до терасата с паянтовата ограда, я опръска с вода. Единственият път напред се спускаше по стръмна урва, през покрити с дебел мъх скали.
Зад гърба й се разнесе пронизително фалшиво изсвирване, което се издигна над грохота на водата. Тя се обърна към мъжа; джобовете му се издуваха от остри предмети, сякаш бяха натъпкани с различни оръжия за играта Clue[1]. Не че щеше да му трябва свещник или нож с тези ръце като дънери. Какво искаше от нея? Дали беше смахнат фен, решил да я накаже за отсъствието й от „епилога“ с останалите участници предната вечер? Тя беше гледала епизода, закрила устата си с ръка. Другите играчи се шегуваха и смееха за нервните тикове и тъмните кръгове под очите си. Никой от тях обаче не отговори на съобщенията й след това, сякаш я свързваха с по-голяма заплаха от преследвачите си. Това беше лудост. Когато се съгласи да играе, никой не спомена за постоянното снимане и преследвачите.
Тя се прехвърли през оградата, като се мъчеше да се задържи на хлъзгавия метал. Ще успее ли да слезе до реката, без да си счупи врата?
— Недей, Абигейл — изпъшка мъжът и бръкна в джоба си. — Върни се тук, при мен. Можем да хванем нещо, което никой друг няма, и да изкараме хиляда точки.
Точки ли? Явно беше от онези откачалки, които снимаха играчите с единствената цел да си спечелят уважението на другите Наблюдатели, измервано с точки от гласуване? Ако имаше начин да измерят ужаса й, този тип щеше да вземе джакпота. Извратеняците бяха луди за такива неща. Но дали този нямаше да направи още нещо? Гърлото й се стегна. Дишай дълбоко. Мисли как да се измъкнеш.
Той наклони глава, сякаш обмисляше светлината и композицията. Възможно ли бе да иска само да я снима? В този момент го видя как бавно вади ръката си от джоба и дъхът й спря. Помисли си колко странно е, че животът не преминава като на филм пред очите й. Вместо това си спомни един стар филм, който бе гледала в часовете по английски в осми клас: „Дамата или тигърът?“ Беше много подравнена, че краят му оставяше публиката в недоумение. Толкова ли им е било трудно да решат как да свърши?
А ето че сега пред нея един непознат вадеше камера или пистолет в зависимост от това, какво искаше да получи — образа или живота й. Тя изхлипа, осъзнала, че част от нея копнее за варианта, който не би й хрумнало да избере, преди да започне тази игра, така че ужасът, превърнал се в нейна действителност, просто да свърши.