За съжаление, не след дълго във висшето общество се породи интерес към странното поведение на един мъж — по-възрастен от бащата на Мериан — прословутият херцог на Холиуел. Той иронично наблюдаваше, в продължение на няколко седмици, флирта между Никълъс и Мериан, но накрая реши да сложи край на недоразумението. Холиуел разпространи слуха, че след като траурът за последната му съпруга, нещастно унизено същество, но с богатство и род, е минал, иска пак да се ожени за собствено удовлетворение. Този път състоянието или възпитанието не бяха от такова значение, след като заедно с първата си съпруга вече се беше погрижил за продължението на рода си. Богат, влиятелен и арогантен, скоро той даде да се разбере, че ако красивата Бланшар се омъжи, то ще е за него. Не след дълго сър Джордж, бащата на Мериан, започна често да споделя компанията на лорд Холиуел. Когато се разчу, че Красавицата и семейството й ще прекарат коледните празници в замъка на херцога в Дебишир, облозите в полза на Никълъс спаднаха драстично.
Никълъс не можа да повярва, че е бил изместен толкова лесно от сърцето на Мериан, но скоро стана ясно, че Красавицата е решила да се омъжи за богатството и влиянието, които щеше да има като съпруга на херцог, вместо несигурния живот на лейтенантска жена. Той бе безкрайно разочарован, а сърцето му разбито. Така остави Лондон и красивата Бланшар зад гърба си и се върна на фронта в Португалия.
Като си пийваше портвайн, Никълъс размишляваше за капризите на съдбата. Кой можеше да предположи, че след две години не само баща му — Франсис, но и брат му ще починат и че той, някогашният обикновен лейтенант, ще наследи всичко — титлата, голямото състояние, обширните земи и едно от най-забележителните имения в Англия? Усмихна се иронично. Или, че херцогът ще умре осемнадесет месеца след сватбата си с прекрасната Мериан?
Доведеният й брат наследи титлата и цялото богатство на Холиуел, а Мериан бе учтиво преместена в доста по-малката къща в Доуър. За щастие херцогът й бе оставил щедра издръжка и тя прекарваше повече време в Лондон, в къщата, която й бе приписал, когато се ожениха. Още не навършила двадесет и една, чаровна и красива, със значително състояние, тя отново бе заобиколена от обожатели и ухажори.
„Но аз не съм сред тях!“ — помисли си кисело Никълъс като отпиваше последната глътка вино. Мислеше за самотните нощи, които беше прекарал след завръщането си в Португалия преди три години, как удавяше мъката си в алкохола и рискуваше живота си в битката, опитвайки се да забрави онези сини очи; бе сигурен, че не желае да преживее всичко това отново; както и че вдовицата на херцог Холиуел не би си губила времето с него, ако се беше върнал в Англия като лейтенант Никълъс Талмъдж, вместо граф Шерборн!
За съжаление, дори и след като знаеше, че парите и титлата значат повече за Мериан, отколкото една искрена любов, Никълъс все още я намираше за несравнимо привлекателна. Напоследък сънищата му бяха изпълнени с нея и съблазнителната мисъл, че този път може да я има, че трескавото му търсене на съпруга, която да осигури наследниците на титлата Шерборн най-накрая ще приключи. Ако се оженеше за нея, щеше да има всичко, за което е мечтал — красивата жена, обсебила сънищата му и съпругата, която да го дари със синове.
Устните му се изкривиха. Само ако можеше да забрави, че бракът й никога не се е случвал или причините, заради които се беше омъжила за един от най-прочутите дърти женкари в Англия. Фактът, че е била в ръцете на друг мъж не го притесняваше — от една жена с опит можеше да се очаква много повече — но това, че ако се ожени за нея, само титлата и богатството му щяха да я убедят да го приеме, просто го съсипваше. Той можеше и да има нужда от съпруга, но със сигурност нямаше да се остави да бъде впримчен от една съблазнителна и алчна малка вещица!
Намръщи се. Не бягаше от лейди Холиуел!
Преди да продължи безсмисления спор със себе си, на вратата се почука и се появи лондонският му иконом Бъфингтън. Той се поклони и му подаде сребърна табла.
— Един джентълмен ви очаква, милорд. Аз, хм, си позволих да му предложа питие и да го въведа в библиотеката.
Изненадан кой ли може да го търси по това време на вечерта, Никълъс остави чашата си и взе малката бяла визитка от таблата. Роксбъри? По дяволите, за какво ли търсеше този стар хитър мошеник?
Той замислено погледна Лъвджой, който беше спрял с приготвянето на багажа, когато Бъфингтън влезе и сега стоеше в очакване. Отдавна бяха заедно — откакто Никълъс постъпи в армията и Лъвджой му стана ординарец. Заедно се бяха изправяли срещу смъртта в Индия и Португалия, бяха рискували живота си един за друг.