Стана случайно. Един дъждовен понеделнишки следобед Атина се отби и ги завари в библиотеката, седнали на тъмночервеното канапе, а малкият черен кожен тефтер лежеше между тях. Ник и Тес за стотен път обсъждаха хронологията на събитията, които бяха довели до изчезването на Бенедикт и Тереза. Атина влетя в стаята без да почука, което й беше навик, но очевидната тревога по лицата им я накара внезапно да спре.
— Какво има? — бавно запита тя. — Да не е станало нещо? — разтревожи се. — Да не сте получили лоши новини от баба?
Ник бавно поклати глава и стана.
— Не, нищо подобно. Просто имахме… напрегнат разговор.
— Кавга между влюбени?
Ник се усмихна, после се протегна и прибра дневника в джоба на сакото си.
— Не, не се карахме — просто обсъждахме нещо.
Атина присви очи.
— Нещо от тази малка черна книга, която така се стараете да скриете от мен?
Изражението на Тес беше изпълнено с такава вина, че Атина избухна в смях.
— Е, хайде де, какво има? Ако не ми кажете, ще си помисля най-лошото.
Ник и Тес се спогледаха.
— Може би трябва да й кажем — колебливо промълви Тес. — Тя има право да знае, както и останалите.
Ник въздъхна и погледна Атина.
— Закълни се, че няма да издадеш на никого това, което ще ти кажа.
Усмивката на Атина изчезна и лицето й стана сериозно.
— Какво има? И двамата изглеждате толкова изплашени.
— Закълни се — строго нареди Ник.
Атина седна на стол до огъня и след като подреди гънките на рубиненочервената си рокля, ги погледна.
— О, добре де — най-накрая заяви тя, когато стана ясно, че няма да отстъпят. — Заклевам се. И една дума от това, което ми кажеш, няма да излезе от устата ми.
Неохотно и с редица опасения, Ник й разказа за дневника и за подозренията им. Атина остана вцепенена, удивена и ужасена. За няколко минути в стаята настъпи тишина, докато тя проумяваше голямото разкритие.
— Баба толкова ще се зарадва, като разбере, че той я е обичал и не я е напуснал. Тя винаги е вярвала в него. Винаги протестираше, когато баща ни говореше лошо за него. Това ще я направи неимоверно щастлива — в очите й проблеснаха сълзи. — Ще се ужаси като разбере каква е била съдбата му, но все пак ще узнае, че не я е изоставил.
— При условие, обаче, че успеем да влезем в тези подземия и докажем подозренията си — мрачно отвърна Ник. — Дотогава не искам тя да разбира за дневника. Ще се изтормози от съмнения дали тялото му лежи в тунелите или все пак е избягал с Тереза. Едва след като проуча тунелите и съм сигурен какво наистина е станало с него, ще й кажа за дневника. Дотогава тази информация трябва да остане между нас тримата.
По лицето на Атина премина странно изражение и Ник се опита да го разгадае. Триумф? Или съжаление? Не беше сигурен. Приличаше на смесица от двете и това го разтревожи — отново се върна старото му чувство, че Атина замисля нещо. Инстинктивно усети, че е нещо, което не вещаеше добро за него и Тес…
Сестра му погледна встрани, към огъня.
— Как смяташ да слезеш в тези подземия? Авъри си е вкъщи и се съмнявам, че ще ти позволи да нахлуеш ей така и да започнеш да разрушаваш тухлената стена, която Тес твърди, че съществува.
— Смятаме да изчакаме, докато Авъри замине за Лондон или при приятели. Ще отидем там след края на годината, когато Рокуел и другите се върнат от Корнуол — при условие, разбира се, че Авъри не е в имението.
— Рокуел и останалите знаят ли за този план? — нехайно попита Атина.
— Не — отвърна Ник. — За момента само ние тримата знаем за съществуването на дневника и за нашите подозрения.
— Началото на следващата година е страшно далеч. Ужасно е да чакаме толкова дълго, за да открием истината — каза Атина, загледана в огъня.
— Знаем — промълви Тес със съжаление. — През последните седмици не говорим за нищо друго, но май няма как иначе да го направим.
— Да предположим, че Авъри замине, за да прекара празниците с приятели… пак ли ще чакате завръщането на другите?
— Тази възможност е много съблазнителна, но с Тес решихме да чакаме другите. Тя се бои Авъри да не се върне неочаквано и да ме спипа в подземията.
— Но ако тримата заедно слезем долу… — започна Атина развълнувано, черните й очи блестяха особено, — няма да има никаква опасност. Все пак не може да убие и трима ни.