Ник се засмя.
— И аз това й казах преди време, а тогава дори щяхме да сме петима.
Тогава и Тес се засмя, макар и малко неохотно.
— Знам, че звучи глупаво, но просто нямам доверие на Авъри.
— О, тримата безспорно ще го надхитрим — развеселено каза Атина.
— Да, без съмнение — отвърна Ник. — Но преди това Авъри ще трябва първо да замине нанякъде.
— Мм, да, това наистина е проблем, нали? Но кой знае, може изведнъж да му хрумне да се отправи към Лондон… Искате ли да проверя?
— Ти? — попита Ник учуден. — Но откъде го познаваш?
Атина невинно се усмихна.
— О, с новия барон доста се срещахме в Лондон. Като имам предвид кой всъщност е той, съвсем не сме приятели, но го познавам достатъчно добре, за да разменя по няколко изречения, ако пътищата ни се пресекат.
За миг се замисли.
— Не мога да се сетя кой ми каза, че Авъри обича да язди всяка сутрин… А, да, земеделецът Фрамптън. Спомена, че често се срещат на главния път. Ще помоля Фрамптън да ме придружи на тази сутрешна разходка и не се знае кого може да срещнем.
Ник и Тес не бяха очаровани от плана на Атина, но не можаха да оспорят идеята й дискретно да го разпита за плановете му по празниците. Оживеният ентусиазъм на Атина леко раздразни Ник.
Приключиха темата дотук, но същата вечер като си легнаха, Ник каза.
— Надявам се, че не сгрешихме като включихме Атина в плановете си — въпреки че предвид обстоятелствата едва ли можехме да го избегнем. Знам, че нещата между нас напоследък вървят добре, но все пак не мога напълно да й се доверя… От друга страна с нищо не може да навреди, но съм сигурен поне в едно — много е привързана към баба ни и затова с готовност иска да помогне в разгадаването на мистериозното изчезване на Бенедикт.
— Не мислиш, че би могла да ни предаде, нали? Дали не е по някакъв начин свързана с Авъри?
Първата мисъл на Ник беше да отрече подобна грозна вероятност, но се поколеба. Най-накрая промърмори.
— Не вярвам, но не мога да се преструвам, че напълно й се доверявам. Имам усещането, че замисля нещо, но нямам ни най-малка представа какво би могло да бъде.
— Може би защото толкова дълго сте били в обтегнати отношения и затова сега ти е трудно да повярваш, че наистина се е променила.
Ник се намръщи.
— Може би. Но докато не направи нещо, което да увеличи подозренията ми, ще трябва привидно да приема действията й.
— Няма ли да е чудесно, ако Авъри наистина замине за празниците и тримата успеем да слезем в подземията преди баба ти да се е върнала? — запита Тес, а лицето й сияеше от ентусиазъм. — Само си помисли, можем да отнесем новините за откритието ни в къщата на Рокуел.
Ник изсумтя, по-малко очарован от идеята, колкото съпругата си. Но веднъж щом им беше влязла в главите нямаше да си отиде току-така и Ник се надяваше Атина да им донесе добри новини. Така и стана.
Тя пристигна точно на другия ден следобед, когато Ник и Тес се канеха да излязат на разходка. Радостното й изражение им подсказа, че е успяла и носи добри новини.
— Скъпи мои, сутринта ми беше много успешна. Ще ви разказа всичко… — погледна многозначително към конярите, които се мотаеха из конюшнята и прошепна, — но първо нека се отдалечим.
Тримата бързо потеглиха и едва когато конюшнята се изгуби от погледа им, Атина проговори.
— Тази сутрин с Фрамптън отидохме да пояздим по главния път и кого мислите срещнахме? — Широко се усмихна. — Да, разбира се! Барон Мандъвил. Поговорихме си малко и той спомена, че този четвъртък заминава, за да прекара празниците с приятели в Йоркшир. Сигурно ме е помислил за луда при явното ми въодушевление от заминаването му.
— Да не си го накарала да заподозре нещо? — рязко запита Ник.
Атина поклати глава.
— Не, не разбира се! Да не съм глупачка. Е? Ще го направите ли?
Ник се поколеба; погледна Тес и като видя порозовелите й бузи от възбуда и искриците на ентусиазъм в теменужените й очи, бавно кимна.
— Мисля, че да…, но ще ни трябва причина, за да посетим имението — не можем просто да отидем там и да искаме да влезем.
Тес ги погледна замислено.
— Ами, ако им кажа, че искам да си взема любима моя брошка или огърлица, наследство от майка ми — това достатъчна причина ли ще е? Никой от слугите няма да се усъмни в думите ми.
— Чудесно! — възкликна Атина. — Това е идеално извинение да отидем в имението.
Ник бе по-малко ентусиазиран, но най-накрая се съгласи, че това вероятно е единствената разумна причина, която може да се измисли. Решиха Атина да помоли Фрамптън да разбере дали Авъри наистина е заминал за Йоркшир и колко слуги са останали в имението.
Ник повдигна вежда и строго погледна сестра си.