Никълъс се намръщи.
— Отново трябва да ви напомня, че областта Ромни Марш е пълна с контрабандисти, но не мога да си представя обикновените банди от „умници“ да са се добрали до този вид информация, за който говорите. Повечето от тях са прости фермери или наемни работници. Вместо да се концентрираме върху контрабандистите, които явно са само посредниците, няма ли да е по-лесно да открием източника? Мъжът или мъжете, които ги използват? Без да ви подценявам, сър, но това ми се вижда най-бързият начин да се спре изтичането на информация.
Роксбъри се облегна назад и се намръщи.
— Всъщност така е, но не си мислете, че не сме се опитвали да го сторим. За нещастие шпионинът се оказа по-умен от нас. До сега успяхме да научим само едно име — „мистър Браун“, но нямаме представа какво точно означава. Може да е код, парола или дори името на нашия шпионин. Слагахме капан след капан за дяволски неуловимия „мистър Браун“, следвахме следите му, но все още сме с празни ръце — или мъртви агенти! Мъжът, който най-накрая успя да намали обсега на разследването до вашата област стана поредната жертва на шпионина. Извадихме тялото му от канала преди три месеца — беше с прерязано гърло. Следващият мъж, който изпратихме там, издържа само два месеца, а последният — по-малко и от месец.
— И това е „малката неприятност“, която искате да проуча? — сухо запита Никълъс.
Роксбъри слабо се усмихна.
— Да, сметнах, че на млад смелчага като вас би се харесало. Поне ще имате с какво да се занимавате тази зима, освен да седите пред камината — и уж небрежно добави. — А и ще направите услуга на екскомандира си сър Уелсли. Не забравяйте, че той и войските му са подложени на смъртна опасност, докато този проклет шпионин продължавала предава жизненоважна информация, въпреки огромните ни усилия да го спрем.
Това бе най-ефектният аргумент на Роксбъри. Никълъс се стегна и само запита:
— Какво искате да направя?
Роксбъри въздъхна.
— По дяволите, знаем толкова малко! Но имаме доста подозрения. Не сме сигурни дали виновникът е отскоро в околността или е някой, който е подушил възможността и е решил да се възползва от нея. От естеството на информацията, която се пренася, съдим, че въпросният човек има достъп до висшите кръгове на Англия. Трудно е да си представиш някой невеж млад коняр или прост кръчмар да има подобен достъп до информация, като нашия човек.
— Значи използва контрабандистите?
— О, да. Успяхме да свържем появата на определени стоки в Лондон с пренасянето на информация.
По лицето на Роксбъри се четеше тревога.
— Всъщност не ни интересуват толкова търговците, колкото мъжа, за когото работят. И точно тук ще се намесите вие — ако, както смятаме, той принадлежи към аристокрацията, с вашия усет към подозрителна дейност ще можете да ни помогнете.
— Моя… усет? — запита Никълъс изненадан, очите му блестяха.
Роксбъри слабо се усмихна.
— Не ви избрахме само защото сте граф на Шерборн и защото имате добро оправдание да останете в околността. Сър Уелсли ви препоръча — каза, че сте му бил особено полезен в миналото.
На Никълъс му стана неудобно — чувстваше се така всеки път щом се споменаваха военните му подвизи.
— Вярно е, че бях от известна полза на сър Артър, но обстоятелствата бяха съвсем различни.
— Не, не са — съвсем същите са. Уелсли иска информация и вие трябва да му я доставите по всеки възможен начин. Не очакваме да поемате рискове като тези в Индия и Португалия — всичко, което искаме е да държите очите и ушите си отворени и, ако нещо ви се стори странно, просто да го проучите.
Роксбъри го погледна твърдо.
— Не искаме сам да залавяте човека, а само да ни предоставите най-силното си предположение и самоличността му.
— Много добре. Ще дам най-доброто от себе си, но ми се струва, че ме изпращате за зелен хайвер — тихо каза Никълъс.
— Разбирам ви, но за момента сте най-добрата ни надежда — изражението му стана строго и той добави: — За зелен хайвер или не, но помнете, че е за ваша сметка — последните двама агенти са били измъчвани, преди да умрат. Не ми се иска това да се случи и с вас.
— Мм, да — бавно произнесе Никълъс, в устата му се появи метален вкус. Чистото убийство беше едно, измъчването друго — по време на военната си кариера бе правил и двете, но предпочиташе първото. — Има ли още нещо, което трябва да знам, сър?
Роксбъри отпи от брендито си и погледна Никълъс в очите.
— Знаете, разбира се, че Авъри Мандъвил е новият барон и живее в имението Мандъвил?
Никълъс настръхна.
— Да — хладно отвърна той.
— Уелсли спомена за търкането помежду ви. Не бих искал враждата ви с него да ви отнема вниманието.