Атина им направи знак да я последват и те неохотно се подчиниха, като предпазливо минаха покрай огромна черна дупка в каменния под. Приближиха отсрещната стена и спряха, тогава Ник се вгледа в дупката, като предположи, че е стар кладенец или боклукчийска шахта.
Атина проследи погледа му и се усмихна.
— Не, няма да ви хвърля там долу — въпреки че идеята ми дойде наум. Ще бъда достатъчно благосклонна да ви застрелям преди да ви оставя тук.
— О, колко щедро — сухо каза Ник. — Винаги се представяш като идеалната домакиня.
Атина се засмя.
— Знаеш ли, понякога ми харесваш. И съвсем мъничко съжалявам, че ще трябва да те убия.
— Знаеш, че можеш и да не го правиш. Можеш да ни пуснеш. Още никой не е пострадал.
Атина му се усмихна и поклати глава.
— Не. Боя се, че ми пречиш да имам това, което искам — гласът й стана по-твърд. — Това, което трябваше да е мое! — и погледна тъжно Тес. — А колкото до теб, наистина съжалявам за смъртта ти, но след като Ник умре ти оставаш негова наследница, което определено не е в моя полза. А и от друга страна вече може да си бременна. Съжалявам, скъпа, защото доста се привързах към теб през този последен месец.
Изведнъж в сенките зад Атина се появи фигурата на мъж и Тес инстинктивно се притисна до Ник. Атина въобще не изглеждаше изненадана от появата му и го попита.
— Създаде ли ти някакви неприятности?
Джон Фрамптън поклати глава.
— Не. Въобще не се усети, докато не стана твърде късно.
— Сигурен ли си, че е мъртъв?
Фрамптън кимна.
— Напълно.
Ник се намръщи. Защо, по дяволите, Фрамптън е тук? Кой е мъртъв? Как с Тес може да се отървем от тази бъркотия?
Мислите бясно се въртяха в главата му и тогава Атина каза:
— Предполагам, че е справедливо да знаете за какво говорим… Ще се зарадваш да разбереш, че Авъри не го очаква дълъг живот. Сигурно няма да ви се хареса да споделяте вечността с него, но няма друг начин.
Атина изглежда се забавляваше, а Ник беше благодарен, че е толкова разговорлива.
— Ами, виждате ли, Авъри ни създаваше проблеми от известно време — може би през последните осем-десет месеца. Реших, че щом ще се отървавам от вас, мога да приключа и с него.
Ник се намръщи.
— Какви проблеми? Не ми казвай само, че се е опитал да те прелъсти?
При тези думи Атина силно се изсмя.
— Авъри? О, за Бога, не!
Поколеба се и въпросително погледна Фрамптън. Той се намръщи и сви рамене.
— И без това няма да си тръгнат оттук живи, ако искаш им кажи.
— Ами виждате ли, когато казах, че Рандъл винаги е бил щедър към мен, не бях съвсем права. Можеше да бъде стиснат като теб напоследък, така че преди време — когато Джон наследи баща си и откри, че е почти разорен — с него се съюзихме, за да закрепим положението си. Решението беше много просто, особено след като познаваме околността и естествените й ресурси.
Ник присви очи.
— Започнали сте да пренасяте стоки.
Атина кимна.
— Да, скъпи братко. И имахме голям успех — бяхме решили да се откажем от изгодния си бизнес, когато Джон претърпя леко поражение — лоша инвестиция, а и Рандъл и Сидни починаха. Ти стана новият граф, а Авъри наследи Мандъвил — и тя въздъхна със съжаление. — След това се поколебахме дали да приключим незаконната си дейност. Точно тогава не исках да се отказвам от контрабандата преди да знам какво ще е положението ми при теб, а Джон искаше да увеличи още размера на състоянието си. Все пак смятахме да продължим още няколко месеца, но тогава Авъри ни разкри и това промени всичко.
Ник кимна.
— Като познавам Авъри не се учудвам — сухо промълви той. — Предполагам, че ви е изнудил да му дадете част от печалбата?
Тогава проговори Джон Фрамптън.
— Поиска една трета при условие, че ние с Атина вършехме цялата работа. Заплаши, че ще ни издаде, така че нямахме избор.
— Сигурно Авъри е предложил начин да разширите операцията? — попита Ник с престорена небрежност. Изведнъж му стана ясно кой е шпионинът на Роксбъри.
Фрамптън го изгледа учудено заради досетливостта му, а Атина се усмихна.
— Винаги си бил бърз — каза тя. — Да, прав си. Авъри ни превърна в шпиони. Имаше връзки в правителството и започна да използва операцията ни, за да изпраща и получава информация от Франция. Това решително увеличи печалбата ни, но на никой от нас не му харесваше Авъри да командва. Държеше се сякаш той е началникът, а ние сме обикновени подчинени, които изпълняват заповедите му.