Сърцето на Ник отново започна бясно да бие и той побърза да изпрати Уедърби до вратата. Но сър Чарлз се спря на прага и като фиксира Ник с меките си сини очи, сухо добави:
— Елате вкъщи — имението Роузууд, някой ден другата седмица. Бих искал да разбера какво наистина се е случило там долу…
Най-лесното беше да излъжат сър Чарлз, но не и Палас. Но така и направиха. Пристигнаха в къщата на Рокуел след три дни и донесоха ужасните новини. Когато казаха на Палас за смъртта на Атина нежното й лице се сбръчка и Тес се просълзи.
Ник знаеше, че баба му не повярва напълно на историята им: почувства остра болка в сърцето от начина, по който го погледна, но продължи да се придържа към измислицата. Трябваше ли да научава за мистър Браун? Беше ли наистина важно да знае, че Атина е искала да убие него и Тес? Не смяташе.
Коледата беше тъжна. В края на декември Ник писа на Роксбъри, че „мистър Браун“ повече няма да изпраща информация във Франция. Оставиха трагедията зад себе си и погледнаха на новата година с надежда. Новината, че Тес трябва да роди през лятото, разсея Палас от тъгата й. От известно време в погледа й се забелязваше блясък и весело настроение.
Хети се смееше, а Алекзандър й пригласяше; гласът на Мег и сърдечният кикот на Рокуел също се чуваха. Върху устните на Тес се появи усмивка, когато четиримата се появиха срещу нея. Алекзандър се въртеше около бременната Хети — бебето им трябваше да се роди през декември. Годината беше обещаваща.
След смъртта на Авъри Хети и Мег наследиха имението и си го поделиха. След като вече имаше малка зестра, Хети не се поколеба да приеме предложението на Алекзандър и се ожениха през февруари. Върнаха се от кратък меден месец и се нанесоха в имението Мандъвил заедно с Мег. Състоянието на Алекзандър беше повече от достатъчно, за да поддържа имението и те заживяха в пълно блаженство. Лорд Рокуел беше неимоверно щастлив, когато Хети забременя.
— О, ето те и теб, скъпа! — възкликна Хети като забеляза Тес и бебето под дървото. — Билингам каза, че ти и другите сте навън и се наслаждавате на хубавото време. — Огледа се наоколо. — Къде са съпругът ти и баба му? Да не са те изоставили?
Тес стана и поклати глава.
— Ей там са… Палас искаше да остави цветя на гроба на Бенедикт.
Погребването на останките на Бенедикт не беше никакъв проблем — все пак имаше право да лежи до прадедите си в Шерборн. Но Тереза… и дума не можеше да става да я заровят до омразния й съпруг, а и Тес беше непреклонна — не искаше Тереза да лежи в гробницата на Мандъвил. Тереза никога не е била Мандъвил, не и в сърцето си.
Изведнъж се просълзи. Когато с Ник обсъждаха положението и Палас ги чу, предложи разрешение. На следващата вечер, след като се върнаха в Шерборн, твърде изморена и отслабнала от мъка, тя каза:
— Дълго време мразех прабаба ти — чувствах, че ми е отнела съпруга… и донякъде тя успя. Но като знам истината, дълбоко в сърцето си я съжалявам. Като прочетох дневника, знам как Грегъри я е измъчвал и че с Бенедикт са се опитали да постъпят правилно… — гласът й слабо потрепера. Въпреки че беше простила на миналото, от него все още непоносимо я болеше.
Погледна встрани и после като събра сили се усмихна, макар и малко несигурно.
— Прабаба ти е била първата му любов, но накрая аз единствена съм изпълвала сърцето му… Бенедикт е обичал и двете ни и не е можел да изостави Тереза — все едно, нямаше да го обичам, ако беше по-различен. Един ден отново ще бъда с него и гробът ми ще лежи до неговия… — сълзи заглушиха гласа й, но тя успя да се овладее и дрезгаво продължи. — Събитията, които разбиха живота ми и отнеха съпруга ми, се случиха преди много време. Сега съпругът ми се върна при мен и затова вечно ще съм благодарна. Колкото до Тереза… — преглътна болезнено и продължи набързо, сякаш искаше думите да излязат от устата й преди да е променила решението си. — Когато умра, ще лежа от едната му страна… подобаващо е тя да лежи от другата…
Тес остана вцепенена. Малко жени биха се отнесли толкова щедро към съперница, дори и ако е мъртва.
С бебето на ръце Тес отведе другите към гробището на Талмъдж, където Палас подреждаше голям букет от рози на гроба на Бенедикт, а Ник стоеше до нея, прегърнал още една дузина рози. Когато Тес зърна високата му фигура, сърцето й подскочи. Лицето й сияеше от цялата й любов към него и тя бързо застана от едната му страна.
След като се поздравиха, Палас протегна ръце към малкия Бенедикт.
— Дай ми да го подържа за малко.
Тес внимателно й го подаде и видя как лицето на старата жена изведнъж светна. Палас обожаваше бебето и твърдеше, че е най-сладкият мъник, който някога се е раждал и прилича повече на прадядо си, отколкото Ник.