Не само Тес се събуди тази сряда с ужасяващо главоболие. Беше почти три следобед, когато Авъри се съвзе от щедрата доза лауданум, която лелите бяха сложили във виното му предишната вечер. Езикът му беше подут, главата му сякаш щеше да се разцепи; изпълзя от леглото и нетърпеливо позвъня за Колмън, камериера.
Мъжът незабавно се появи със сребърен поднос, отрупан с всякаква храна и напитки, за да възбуди апетита на господаря си.
Като стискаше цепещата го глава, Авъри погледна към камериера си и изкрещя:
— Какво, по дяволите, е станало снощи? Какво беше това проклето пиене, което Лоуъл ми сервира?
Като остави подноса на махагоновата масичка до леглото, Колмън кисело отвърна:
— Не мислете, че Лоуъл е виновен. Нещо друго се случи снощи.
Светлосините очи на Авъри пламнаха от гняв.
— Разбира се! Лелите! Трябваше да се досетя, че са разбрали какво замислям и ще се опитат да защитят пиленцето. Може и да са забавили плановете ми, но не могат да я пазят вечно. — Лицето му се изкриви. — Ако искат покрив над главите си, по-добре е да не ми се пречкат!
Колмън деликатно се изкашля и Авъри извърна глава към него. Без да среща очите на господаря си, той каза:
— Мм, никой освен тях двете не е виждал пиленцето днес… Казват, че не се чувствала добре и че допускала само тях в стаята си — той се поколеба, но после измърмори. — Един кон е изчезнал от конюшните — онзи малкия, червеникавокафявия, който тя винаги яздеше.
— Какво? — възкликна Авъри като сви юмруци.
Свикнал с изблиците на господаря си, Колмън предпазливо отстъпи назад и мрачно добави:
— Не им вярвайте, че малката си е в стаята. Мисля, че е избягала и лелите я прикриват.
С един замах Авъри обърна таблата на земята — храна, порцелан и стъкло се разлетяха във всички посоки. Дишаше тежко, лицето му се изкриви от гняв, но се опита да се вземе в ръце.
— Тези проклети глупачки! — най-накрая изръмжа той. — Ако си мислят… — прекъсна, пое си дълбоко въздух и избълва: — Разбери повече за липсващия кон — дискретно и кажи на дамите, на всички дами, че искам да ги видя в кабинета си след час. Почисти тази бъркотия и ми приготви проклетата баня!
Благодарен, че се отърва толкова леко, Колмън бързо почисти счупените съдове и остатъците от закуската. После бързо офейка от стаята, защото изражението на Авъри не предвещаваше нищо добро.
Докато чакаше завръщането на Колмън, Авъри стрелкаше погледни из спалнята си, но мислите му не бяха приятни. Не се съмняваше, че плячката му е избягала и че се беше насочила към Лондон. Като хвърли поглед към прозореца и видя черните облаци осъзна, че дори и да тръгне след час, днес няма да е възможно да преследва Тес. Отново обмисли възможността, но часовникът над камината го разубеди. Минаваше четири часа и, ако снощи Тес е тръгнала за Лондон, тя вече бе пристигнала. Стисна устни. Трябваше да измисли подобаваща история, за да обори приказките, които без съмнение Тес изливаше пред чичовците си в този момент.
Положението изглеждаше безнадеждно. Версията на Тес трябваше незабавно да бъде оспорена, финансовото му положение беше доста разклатено и го заплашваше разорение, особено след последното пътуване до Лондон, когато загуби доста на залагания. Единствено бърз брак за някоя наследница можеше да го спаси. Лицето му се изкриви. Проклета Тес! И тези противни лели!
Внезапно лицето му се проясни. Но разбира се, мистър Браун… Устните му се извиха в свирепа усмивка. „Мистър Браун няма да се зарадва на новите искания. Но какво да се прави“, мрачно си помисли Авъри. Мистър Браун просто трябваше да му предплати значителна сума или да се изправи пред някои обстоятелства…
След час, изкъпан и безупречно спретнат, вече пуснал в ход плановете си, за да предотврати една катастрофа, Авъри се срещна с лелите в кабинета си.
— О, дами — кимна той като влезе и затвори вратата след себе си. — Надявам се, не сте чакали дълго.
Хети и Мег го наблюдаваха безмълвно, а по лицата им се четеше несигурност. Въпреки любезните думи, те забелязаха едва сдържания му гняв и се свиха на столовете си.
Авъри злобно се ухили.
— Какво ли съм направил, за да ме зяпате по този начин? — тихо измърмори той, но сините му очи гледаха остро.
— Н-нищо — заекна Хети, като се поизправи на черния си кожен стол. — Просто сме изненадани от желанието ви да ни видите.
Едната му вежда потрепна.
— Но защо да не искам да ви видя? В края на краищата имаме толкова много да си говорим… нали?