Очите й блеснаха и тя погледна към голямата картина, която висеше на отсрещната стена.
— Не — дрезгаво отвърна тя. — Никога не съм го винила. Обичах го, уважавах го и тъгувах за него повече, отколкото мога да изразя с думи…
Никълъс се учуди, стана и отиде пред картината.
— Били сте хубава двойка…
Портретът беше рисуван шест месеца след сватбата им. По лицето на Палас се четеше такава явна любов към високия й съпруг, че Никълъс се натъжаваше всеки път щом го погледнеше. Палас беше седнала в същата тази стая, облечена в копринена бледосиня бална рокля и обкичена с диамантите на Шерборн — короната, обиците, огърлицата, брошката, гривната и пръстена — с най-големият диамант, който Никълъс някога беше виждал — и които бяха изчезнали заедно със съпруга й.
Като отмести поглед от внушителния пръстен, Никълъс се загледа в лицето на дядо си — лице, което поразително приличаше на неговото. Излъчваше гордост, дори арогантност, гъстата черна коса отметната назад, в испанските черни очи играеше искрица хумор, брадичката беше решителна, а в извивката на дългите устни се долавяше слаба ирония. Не беше лице на мъж, който би отвлякъл чужда съпруга и заедно с това безгрижно да изостави своята и новородения си син. На портрета едната ръка на Бенедикт лежеше собственически върху облегалката на стола, на който седеше Палас, а с другата беше стиснал сабя. Никълъс си помисли, че тези прости жестове говорят много за дядо му, че не са обикновена поза. Всичко подсказваше, че това е мъж, който сам се грижи за себе си.
— Винаги съм смятал, че си го мразила — каза той бавно и се върна на стола си.
Палас поклати глава.
— Никога. Той беше добър с мен, Никълъс. — Тя отмести поглед, налегнаха я спомени. — Бях толкова млада и влюбена в него — и все още съм. Знаех цялата ужасна история за разваления годеж, за отвличането на Тереза, но бях сигурна… — устните й печално се изкривиха. — Бях сигурна, че мога да накарам Бенедикт да ме обича, че мога да залича образа на онази жена от сърцето му… — тя слабо се усмихна. — Разбира се, не успях. Връзката помежду им беше твърде силна. Не бяха виновни, че се обичат толкова безразсъдно и не можех да му се сърдя, че се ожени за мен, докато още я обичаше — все пак имаше нужда от наследник. И въпреки че знаех, че цялата му любов принадлежи на нея, по свой си начин той никога не ме остави да почувствам, че сърцето му е някъде другаде, не ми даде и най-малкия знак, че се е оженил за мен само защото обстоятелствата са налагали родът да бъде продължен. Винаги се отнасяше към мен с уважение и разбиране — нещо, с което малко жени от моето поколение могат да се похвалят.
— Какво мислиш е станало с тях? От това, което съм чувал, те сякаш са потънали вдън земя.
Палас сви рамене, но в очите й се мерна болка и Никълъс се учуди, че случка, станала преди повече от шестдесет и пет години, може да предизвика такова дълбоко чувство.
— Не знам. Когато съм в добро настроение се надявам да са успели да стигнат до колониите и да са живели дълго и щастливо. Друг път си мисля, че животът им сигурно е бил дълъг и ужасен, и че тази обичана Тереза се е оказала рижава опърничава жена.
Никълъс се засмя и си размениха усмихнати погледи. Като реши, че твърде дълго бяха говорили за тъжното минало, той подметна:
— Стига толкова за миналото, кажи ми сега какво се случи вкъщи, докато ме нямаше.
Небрежно разговаряха и в продължение на няколко минути Палас успя да му предаде събитията от живота в имението Шерборн. Никълъс удобно се отпусна в стола си и остави приятният й говор да го погълне. Но после дочу нещо, което го накара да наостри уши.
— Нима старият Фрамптън е починал? Мислех, че старият дявол е такъв инат, че няма да се остави да умре.
— Ммм, да, знам — и аз си го мислех — отвърна Палас. — Но все пак почина, май преди три години. Сега най-големият му син Джон зае мястото му. Спомняш ли си го?
Никълъс поклати глава.
— Не много добре. С няколко години е по-голям от мен, нали?
— Да, мисля, че е около тридесет и девет… Той и сестра ти понякога се държат доста приятелски.
— О?
— Е, вероятно не е нещо специално, а и трябва да кажа, че приятелите му не ми харесват — разпуснати младежи, които отскоро са в околността. Тези дни в общината се носят разни слухове. Подочух, че за развлечение се присъединяват към „контрабандистите“ и им помагат да си пренасят стоките. Смятат за голямо забавление да водят за носа войниците. Старият никога не би одобрил подобни дързости.
Замъкът Фрамптън се намираше в края на областта Ромни Марш. Като си спомни за задачата, възложена му от Роксбъри, на Никълъс му се видя интересно, че новият собственик, дори и само за удоволствие, помага на контрабандистите. Ами „разпуснатите“ му приятели…