Искаше да отхвърли мислите, породени от прекалено развинтената й фантазия и изведнъж й се прииска да е сред повече хора. След миг излетя от стаята. Едва когато се озова в гостната на долния етаж се почувства по-добре.
Веднага щом влезе, запалиха огън и Тес отиде до него да се стопли. Чуваше как Роуз и Джени се смеят в другата стая, докато чистят. Въпреки дъжда още един фургон с мебели, от тайните складове на графа, беше пристигнал. Двойната врата на къщата беше отворена и Тес чу как Томас и Джон ругаят, докато внасят една огромна маса в стаята, където стоеше тя.
Като я видя, Том се изчерви и промърмори:
— Извинете, мис! Мама ще ни откъсне ушите, ако разбере какви думи сме използвали пред нас. Нямахме представа, че сте слезли долу.
Тес се усмихна на разтревожените им физиономии.
— Няма нищо. Ако аз трябваше да се мъча с товара, който носите, сигурно щях да се изпусна и да кажа нещо също толкова… грубо.
Роуз и Джени бяха чули разговора им и веднага дойдоха.
— Искате ли още чай или кифли? — попита Джени. — Или, ако искате мама ще ви опържи едно-две парчета бекон с големи селски яйца.
— О, не, няма нужда — отвърна Тес с усмивка. — Може да продължите работата си.
Двете жени веднага изчезнаха, а Томас и Джон се заеха с масата. Тес остана да ги наблюдава, от една страна защото й беше интересно, а от друга — защото не искаше да бъде сама и да мисли за глупости.
До обяд в гостната бяха направени доста промени и придоби вид, който се хареса на Тес. По средата на стаята окачиха огромен старомоден кристален полилей; на прозорците сложиха тежки кадифени пердета, чийто цвят, поизбелял от времето, сега беше топло бледо бургундско червено, а върху пода постлаха килим в кремаво и бургундско. Красивата махагонова маса в стил барок бе наместена точно под полилея. На стените окачиха картини. Повечето мебели бяха стари, но с добра изработка и в отлично състояние.
Около два часа й сервираха лек обяд в салона, защото Тес реши, че гостната е твърде огромна за едно хапване, още повече, когато си сам. След като свърши, си наля чай и загледана през прозореца, настойчиво си мислеше за графа.
Докато беше заета, успя да се изолира от проблемите си, но сега, като слушаше как дъждът трополи по прозорците и съчките пращят в камината, отново я налегна мрачното настроение. Когато Никълъс се появеше, как ли трябваше да го посрещне? Учтиво? Приятелски? Гневно? Безразлично? Намръщи се — нито едно от решенията не й харесваше.
„Само да знаех коя съм“, унило си помисли тя. Трябваше да взима решения, които за всяка жена биха били трудни, но като не знаеше нищо за себе си ставаше още по-ужасно. „Ами, ако се окаже — запита се тя изплашена, — че съм дъщеря на някой местен свещеник? Или разглезената дъщеря на властен лорд? Или голяма наследница? Ами ако съм сгодена? Или послушничка в някой манастир?“ Проблемът обаче беше, че можеше да е всяко едно от тези неща. А този упорит, твърдоглав, разгневен джентълмен, който я беше докарал тук, не вярваше на историята й!
„Ще го поставя на мястото му, ако се окаже, че съм голяма наследница от известен род“, мрачно си помисли тя. И се усмихна като си представи втрещеното изражение на графа, ако случаят се окажеше такъв.
Шумът от колела и тропането на копита привлече вниманието й — появи се двуколката на Никълъс, сякаш го беше повикала. След минута той скочи от нея, подаде юздите на Джон, който беше излязъл да го посрещне и се насочи към къщата. Устата й внезапно пресъхна, пръстите й леко затрепериха, изправи се и се обърна към вратата.
— Добър ден, милорд! Доста противно време, нали? — поздрави го тя привидно спокойна.
Никълъс свали прогизналата си пелерина и кожената шапка и й се усмихна.
— Издържал съм и на по-лошо с много по-малко удобства.
Огледа се и забеляза промените.
— Много добре! Виждам, че и останалите мебели са пристигнали — питах се дали дъждът няма да ги забави. Доволна ли си?
— Стана доста уютно — каза сухо тя, искаше й се да не изглежда толкова жизнерадостен и елегантен в червеникавокафяво сако по мярка и кожени бричове, прилепнали по мускулестите му бедра. Опита да си спомни всички причини, поради които трябваше да го гледа с ненавист, но паметта й изневери. Просто стоеше и го наблюдаваше, представяше си как устните му се движат върху нейните, как се притиска към топлото му силно тяло…
Никълъс се учуди на тона й и на скованата й стойка, приближи се до нея и повдигна брадичката й. Потърка с палец горната й устна и спокойно попита:
— Липсвах ли ти, съкровище?
Тес с усилие успя да се сдържи и да не се отдръпне.