Но продължаваше да го гложди въпросът — защо с красотата си и очевидно доброто си възпитание бе избрала такъв начин? Нямаше зестра? Някакъв ужасен скандал в миналото? Без достатъчно връзки? Или просто беше амбициозна? Какъвто и план да имаше тя и съучастниците й, той нямаше да успее. Тя му беше любовница, а не съпруга!
Между тях увисна неудобна тишина. Огънят пращеше в камината, а часовникът отмерваше минутите.
Никълъс се прокашля.
— Харесаха ли ти подаръците?
— Да.
Никълъс се намръщи. Не беше свикнал щедростта му да се оценява толкова категорично и кратко, и въпреки че не обичаше да го ласкаят прекалено, думите й го засегнаха. Никоя от предишните му… Веднага отхвърли тази мисъл. Вече беше решил, че тя не е като другите му любовници.
Почувства се неудобно и затова почти извика.
— Искаш ли да си тръгна?
Тес го погледна. Искаше да си тръгне, нали? Не, отчаяно си призна тя, не искаше той да си тръгва и това нямаше нищо общо с дългите самотни часове, които я очакваха, след като той затвореше вратата след себе си. Дори и къщата да беше пълна със забавни хора, нейният свят щеше да е празен и глупав без него.
Беше й трудно да си го признае и Тес затаи дъх. Да не би да се влюбваше? Разтревожи се — това не й харесваше. За да прогони тези мисли, погледна към пантофките си и каза.
— Не, милорд, не искам да си тръгвате.
Той тихо изсъска:
— Никълъс, името ми е Никълъс или Ник, и след всичко, което стана между нас, мисля, че трябва да забравим тези формалности!
— Добре тогава, Никълъс — покорно повтори тя. — Не искам да си тръгваш.
Изпълнявайки задълженията си на домакиня, тя добави:
— Ще останеш ли за вечеря?
— Не, не тази вечер, благодаря ти.
Тишината заплашваше да стане твърде неловка, когато Джени почука на вратата. Изглеждаше разтревожена.
— Извинете, че ви прекъсвам, милорд, но мама каза, че било спешно. Слава Богу, че сте още тук! Контрабандистите, сър! Използват мазетата на кулата, за да складират стоките си! Том ги открил, когато слязъл да прибере ликьора, който донесохте от имението.
След няколко минути Никълъс сам се убеди в думите на Джени. Тес надничаше зад рамото му.
Не беше негова идеята Тес да го придружи, но след кратък спор, който той изгуби, двамата последваха Джени към кухнята. Сара им даде свещи и през килера за храна по ниското стълбище се отправиха към мазетата.
Водени от мъждукащата светлина на свещите, те се озоваха в просторна стая, от която се разклоняваха няколко тунела, явно към околността. Мястото беше мрачно и страшно, с прашни паяжини от тавана и застоял въздух. Том и Джон бяха слезли преди тях и ги посрещнаха.
— Милорд, вижте какво открихме — извика Том. — Контрабандистите крият стоките си точно под носа ви!
Вниманието на всички беше привлечено от щайгите и сандъците, безразборно натрупани по средата на стаята. От многото стъпки по пода и от липсата на паяжини там личеше, че не за първи път кулата е използвана за тази цел.
Никълъс не можа да реагира веднага, трябваше му време да огледа.
— Само през килера ли може да се слезе в мазето?
— Не, милорд — бързо отвърна Том. — Елате да ви покажа външния вход. С Джон го открихме, докато ви чакахме, но не успяхме да разгледаме тунелите. Може да има и други входове, за които да не знаем.
Явно утре го чакаше работа — налагаше се да блокира всички други входове.
Том и Джон успяха с лекота и съвсем безшумно да отворят хоризонталните дървени капаци, при което се откри сивото дъждовно небе — явно това бе входът, който контрабандистите редовно използваха. Те бяха толкова сигурни, че никой няма да разкрие стоките им, че не си бяха направили труда да заключат входа. Никълъс огледа внимателно пантите — бяха добре смазани.
Обърна се към двамата млади мъже и ги попита:
— Вчера бяхте ли тук долу?
— Да, вчера следобед — отвърна Том. — Слязохме да изчистим лавиците, но тогава тук нямаше нищо.