Все още леко замаяна от целувката му, Тес осъзна, че това, в което той се забърква, можеше да е ужасно опасно. Ако тези нагли контрабандисти са и убийци, значи и животът му е застрашен. Какво ли щеше да стане с него, ако го заловяха да ги шпионира? Щяха ли да го убият?
Обхвана я страх. Очите й потъмняха.
— Ще внимаваш, нали? Няма да поемаш глупави рискове, нали? Няма… — преглътна трудно — …да им позволиш да те наранят.
Думите и явната й загриженост дълбоко го трогнаха. Никой, освен баба му, не беше се тревожил така за него. Лицето му беше изпълнено с нежност и той я привлече към себе си.
— Не, съкровище, няма да им позволя да ме наранят.
Целуна огнената й коса и прошепна със странен глас:
— Имаше време, когато си мислех, че нищо не може да ме уплаши, че никой риск не е прекалено голям… Повярвай ми, хитрушо, нямам намерение да позволя на някакъв си контрабандист да ме отдели от компанията ти!
Отново я целуна, сложи си пелерината и излезе.
Тес гледаше отворената врата, през която беше излязъл. Какво ставаше с нея? Как беше възможно този невъздържан, но и примамлив мъж да промени живота й само за четиридесет и осем часа? Защо само от присъствието му се чувстваше щастлива? А отсъствието му я караше да се усеща изоставена и самотна. И как ставаше така, че уж понякога го мразеше, а само мисълта, че се излага на опасност я докарваше до ужас?
Като караше бързо през дъжда, Никълъс се намръщи занимаваха го същите мисли, които не даваха мира и на нея. Питаше се какво в Доли караше кръвта му да кипи и сърцето му силно да бие. Никога не беше изпитвал подобни чувства към никоя жена! Освен в онези щастливи дни, когато вярваше, че е влюбен в Мериан…
Отклони мислите си от малката палавница, която току-що беше оставил, и се съсредоточи върху приближаващата вечер. Не я очакваше с нетърпение, но не може да откаже на баба си; когато тази сутрин го помоли да вечеря вкъщи. Беше поканила няколко близки приятели на импровизирано парти по случай завръщането му в околността. Съмняваше се, че ще присъстват точно приятелите на баба му, но можеше да се обзаложи, че ако не всички, то поне някои от споменатите млади дами ще дойдат довечера у тях.
След няколко часа той — елегантен както винаги — стоеше от едната страна на баба си. На лицето му стоеше хладна учтива усмивка, докато посрещаше гостите — но по изражението му не можеше да се разбере какви мисли се въртят в главата му. Всички бяха тук — лорд и лейди Спенсър, синът и дъщерите им; адмирал Брайтънинг, съпругата му, двамата им сина и дъщеря им — Джейн; Джон Фрамптън и приятелят му от Лондон — Едуард Дикерсън. Атина също дойде и всеки път щом го погледнеше, погледът й издаваше съжаление. „Вечерта ще е дълга“, тъжно си помисли Никълъс.
Вечерта наистина излезе дълга и отегчителна. Когато не беше обект на смеховете на младите дами и острите погледи на родителите, беше заобиколен от група любопитни млади мъже, които го засипваха с въпроси за сър Артър Уелсли и войната на полуострова. Беше минала почти година, откакто се отказа от поста си и се върна в Англия, и въпреки че информацията му беше стара, това ни най-малко не притесняваше господата — дори лорд Спенсър и адмирал Брайтънинг се хващаха на историите му. В началото му беше приятно, но скоро стана твърде досадно и на Ник му се искаше да бе казал на баба си, че има други планове за вечерта.
Трябваше да признае, че имаше скрит мотив, за да приеме уж привидно натрапчивото сватосване на Палас: тази вечер можеше да наблюдава Джон Фрамптън и Робърт Брайтънинг в неутрална обстановка и да реши как да използва информацията на Палас за възможната им връзка с контрабандистите… или този, който изпращаше жизненоважни тайни на французите!
Очевидно на Робърт — тъмнокос мрачен младеж на двадесет и четири, трябваше да му позволят да се запише в армията, докато все още силно го желаеше. Никълъс внимателно го наблюдаваше, след като дамите излязоха от гостната и оставиха мъжете насаме. Представяше си как Робърт, отегчен и неспокоен, изпълнен с младежки дух и нямащ какво да прави тук в провинцията, охотно се бе присъединил към авантюристичните действия на Джон Фрамптън. Вторият син на Брайтънинг — Джеръми — беше миловиден младеж две години по-млад от Робърт. От сложния възел на колосаната му вратовръзка и от бялата избродирана жилетка, се виждаше, че най-високата амбиция на младока е да замае контетата на Лондон. Изглежда Робърт взимаше брат си на присмех: устните му винаги се изкривяваха, когато брат му започнеше да говори — темата беше кройката и стилът на дрехите.