В следващият миг Никълъс бе залят от хихикане, умолителни погледи, пастелните им муселинени рокли се разпърхаха, когато го наобиколиха. Той стрелна баба си с огорчен поглед. Беше го надхитрила и здраво хванала в капана.
Погледна младите дами, които стояха в очакване около него и им се усмихна:
— А какво е вашето желание, госпожици — да направим ли бал?
— О, моля ви лорд Шерборн, кажете да! — помоли Джени Брайтингтън, която стоеше точно пред него, русата й коса блестеше на пламъка на свещите.
— Ще бъде много вълнуващо — възкликна Франсис Спенсър, по-голямата дъщеря на лорд Спенсър. Тя беше високо и едро момиче, но лицето й беше приятно и големите й кафяви очи искряха привлекателно.
Сестра й Розмари също се включи:
— Бал в имението Шерборн! О, би било божествено! Със задоволство в очите, Никълъс погледна към нетърпеливо вдигнатите лица.
— Как мога да откажа на такива очарователни дами? Разбира се, че ще има бал в имението.
Измъкна се от писъците и пляскането с ръце и седна до баба си.
— Доволна ли си сега?
— Знаеш, че винаги ме правиш щастлива, скъпи! — и свенливо го погледна.
Никълъс сдържа смеха си и си наля чай от сребърния чайник пред себе си. Огледа се из стаята и се заслуша в разговорите наоколо. Отляво младите дами обсъждаха оживено бала; Линдзи и Джеръми се присъединиха към тях, изглежда бяха привлечени от голямото угощение, което предстоеше, въпреки че се държаха така, сякаш бал в имението Шерборн не беше нещо толкова необикновено.
Атина, лейди Едуина Спенсър — привлекателна жена на около петдесет и съпругата на адмирала — Софи, огромна дама с червеникавокафява сатенена рокля и диаманти, седяха в полукръг пред Никълъс и баба му. След като размениха няколко учтиви приказки с него, възрастните дами също заговориха за бала. Останалите господа се бяха събрали в другия край на стаята и по отгласите, които се чуваха, Никълъс предположи, че разговорът е за бой на петли, който скоро се е състоял в околността.
За момента всички изглеждаха заети. Разговорът за контрабандистите беше най-интересен. От реакциите беше ясно, че Джон Фрамптън, без съмнение, следван от Дикерсън, се забавлява като се присъединява към търговците — също така и Робърт, но по-рядко. Никълъс спря поглед върху тъмните решителни черти на този млад човек. Да, само в кавалерията Робърт щеше да превърне тази безразсъдна млада енергия в нещо полезно. Чудеше се защо адмиралът не го беше уредил досега. Нямаше достатъчно пари да му купи чин? Това го наведе на мисълта за финансовото състояние на Брайтънинг и Спенсър.
Той премести поглед от искреното лице на адмирал Брайтънинг към изтънчените черти на лорд Спенсър. И двамата бяха сравнително нови в околността и можеше да се предположи, че за да осигурят прехраната на семействата си, са прибягнали до незаконни средства. Вярно, че говориха срещу контрабандистите, но това не доказваше нищо. И все пак Никълъс трябваше да признае, че е малко вероятно някой от тях да е неговият шпионин, но все пак не биваше и да пренебрегва тази възможност. За момента подозренията му падаха върху Фрамптън, който познаваше пътищата на търговците по-добре от всеки друг в околността.
Никълъс леко се намръщи, искаше му се да знае повече за новия земеделец и богатството на Фрамптънови. Дали старият беше толкова сърдечен, колкото всички предполагаха? Или юмручните му способи бяха родени по необходимост? Дали липсата на състояние бе обвързала сина му с опасни и незаконни дейности, за да запази доброто лице на семейството за пред света?
Вечерта не се оказа толкова безполезна, колкото очакваше. Имаше възможност да срещне някои от заподозрените. Брайтънинг, Спенсър, Фрамптън и не на последно място Дикерсън. За известно време тези четиримата щяха да окупират вниманието му. А колкото до Робърт, Джеръми и Линдзи… възможно беше някой от тях да е невероятно умен младеж и вече да е станал опасен дилетант — Александър Велики бе покорил света на тридесет, но Никълъс се съмняваше, че точно тези тримата притежават такива забележителни способности.
Софи Брайтънинг направи забележка на господата и те прекъснаха разговора си, за да се присъединят към групичката около Никълъс и Палас. Същото направиха Джеръми и Линдзи. За момент всички притихнаха и точно тогава баба му го попита:
— О, сега се сетих — какви са тези слухове, че си закарал половината ми слуги в старата кула и я почистваш?
Никълъс се бавеше с отговора и се проклинаше за лекомислието, че начинанието му щеше да мине без коментар. Точно тогава той усети възглас до себе си, който беше бързо сподавен. Последва трясък — чашата, която Атина подаваше на един от мъжете — Фрамптън? Дикерсън? Или може би Спенсър, се строши на пода. Горещ чай опръска всичко наоколо. В суматохата, която последва, въпросът на Палас беше напълно забравен. Но дълго, след като всички си тръгнаха, Никълъс не можеше да забрави тази сцена.