В този момент в стаята влезе Билингам и разсея мислите му.
Билингам се поклони величествено, външността му беше както винаги безупречна. Поднесе на Никълъс сребърна табла с две визитни картички.
— Сър, имате посетители.
— Ами да, разбира се, че има посетители! — чу се раздразнителен глас откъм коридора и в трапезарията влязоха двама елегантни господа. — Щяхме да бъдем и по-скоро тук, ако не беше толкова строг, старче. Знаеш, че Ник веднага би ни приел, така че нямаше нужда да ни пробутваш измислицата, че си щял да провериш дали приемал посетители. Освен това ние не сме точно посетители!
Билингам притвори очи, като че ли от болка.
— Сър, както виждате, барон Рокуел и брат му са се отбили.
Никълъс се усмихна.
— Да, виждам. Благодаря ти, Билингам. О, и може ли да помолиш Кук да приготви още храна. Приятелите ми без съмнение са гладни.
— Всъщност да — отвърна Алекзандър Рокуел, като небрежно подаде пелерината и ръкавиците си на Билингам и свойски се настани на един стол до Никълъс. — Мина доста време откакто ядохме онази жалка закуска по пътя тази сутрин. Кълна се — мога да погълна и кон! О, Ник, мислим да останем за известно време — няма проблеми, нали? Том ще ти разкаже всичко.
Никълъс се усмихна на иконома си.
— Нали ще се погрижиш да се приготвят две стаи за барона и брат му? А също и за слугите им.
— Разбира се — сковано отвърна Билингам и излезе от стаята.
С блясък в очите Никълъс погледна двамата си приятели, които удобно се бяха настанили на масата до него. Дрехите им бяха стилни — тъмносини сака, кожени панталони и излъскани черни ботуши. И, разбира се, бели колосани вратовръзки.
Лорд Рокуел беше забележително елегантен мъж със сламеноруса коса и светлосини очи и беше учудващо, че заможен човек като него беше стигнал четиридесетте и още не се беше оженил. Алекзандър — брат му, не беше чак толкова привлекателен, но не беше и за пренебрегване. Той нямаше титла, но богатството му беше почти толкова голямо и беше също така висок и строен. Въпреки че къдравите му бакенбарди бяха кафяви и очите му не притежаваха привлекателната бистрота на тези на брат му, беше успял да накара доста девици да се надпреварват за вниманието му. За ужас на майките-сватоснички, Алекзандър навърши тридесет и шест през март и, също като брат си, не показваше никакви признаци да изостави забавленията и да си намери съпруга.
Никълъс познаваше и двамата откакто се помнеше. Барон Рокуел всъщност беше приятел на Рандъл, но беше по-сърдечен от предишния граф и винаги намираше време да обърне малко внимание и на младия Ник. Всъщност именно Том, за раздразнение на Рандъл, беше завел Ник на първия му професионален бокс и дори напътстваше нетърпеливите и несигурни стъпки на Никълъс и Алекзандър в доста по-неприлични начинания…
Ник и Алекзандър станаха неразделни приятели от момента, когато се запознаха в имението Корнуел на Рокуел; семействата им дружаха и по едно време имаше големи надежди, че Том ще направи предложение на Атина. За щастие баронът успя да избегне тази злощастна съдба, помисли си с усмивка Никълъс.
Двете по-млади момчета ходиха заедно на училище и дори служиха заедно в армията, но за кратко. Алекзандър се отегчи от военната кариера и след като нямаше нужда да си изкарва прехраната, за разлика от Ник, се отказа от чина си няколко години по-рано. Братята Рокуел бяха сред първите, които радостно приветстваха завръщането на Ник в Англия.
Въпреки че не бяха известни със сдържаността си, Рокуел се задоволиха с приятен разговор, докато не сервираха храната и напитките. Едва когато слугите излязоха, Алекзандър каза:
— Вече си мислех, че тия хора няма да ни оставят насаме! Не че не ми е приятно да видя колко добре обучен е персоналът ти — но имаме проблем и не можем да говорим пред слугите!
Никълъс си наля още една чаша кафе и вдигна въпросително вежди.
— Проблем? Какъв?
— Много сериозен — раздразнено отвърна лорд Рокуел. — Проклетият Авъри! Ужасно ми се иска войските на Бони да го бяха пратили по дяволите!
— Каквото е и моето желание — каза сухо Ник. — Но какъв проблем може да ви създава Авъри?
— Племенницата ми — мрачно каза Рокуел и тревога се появи върху обикновено слънчевото му лице.
— Наследницата? Теа? Теда? Или нещо такова — запита Никълъс.
— Тес, съкратено от Тереза. Кръстена е на прабаба си. Онази, която избягала с дядо ти — обясни Алекзандър.
— Знам коя е. И защо тя да ви е проблем? Да не е избягала с учителя си по танци или е нещо още по-скандално?
Докато отхапваше от парче печен телешки врат с горчица, Том каза: