Чу бързи стъпки, след това и гласа на съпруга си. С облекчение видя Том и брат му да си проправят път през дърветата и храстите, които ги разделяха. Когато стигнаха до нея и видяха отпуснатото тяло в ръцете й, двамата останаха без дъх.
— Какво стана? — попита Том. — Да не е припаднала?
Безмълвно Роуз им показа тъмночервената ивица, врязана в шията на девойката.
— Да не искаш да кажеш, че някой се е опитал да я убие! — извика недоверчиво Джон.
— Не знам какво стана — отвърна Роуз почти през сълзи. — Мис каза, че иска да отиде на разходка и след като излезе, аз си помислих, че понеже околността не й е позната, е редно да я придружа. Казах на майка ти къде отивам и тръгнах след нея.
Нежно отметна един от огнените кичури от бледото лице на Тес и продължи с треперещ глас:
— Щом не я видях на пътя се разтревожих, а после си спомних за старата ябълкова градина и си казах, че сигурно е решила да… — очите й се разшириха от ужас. — О, Том! Беше ужасно! Погледнах насам и ги видях — мис се бореше с всички сили, а един господин — висок, с пелерина като на господаря, стоеше зад нея и я душеше с тази панделка — преглътна сълзите си прислужницата. — За секунда останах вцепенена, не можех да повярвам на очите си и после мис като че ли се отпусна и се свлече. Сигурно съм извикала, защото господинът ме погледна. О, толкова се изплаших, че ще се затича към мен, но той просто я пусна на земята и се скри в гората.
Двамата мъже клекнаха до жените и докато Том успокояваше съпругата си, Джон се увери с облекчение, че младата дама, въпреки че беше в безсъзнание и с доста ожулен врат, е жива. Том помогна на Роуз да се изправи, а Джон вдигна лекото тяло на Тес на ръце и всички забързано се отправиха към кулата.
Когато пристигнаха, в кухнята настъпи бъркотия. Сара и Джени изплашени се вайкаха, а другите набързо им обясняваха какво се беше случило. Единственото нещо, което донякъде ги успокояваше бе, че Тес все още дишаше.
Не искаха дори за миг да я оставят сама, затова й приготвиха легло в кухнята. Все пак това беше сърцето на къщата и всичко необходимо за един болен беше под ръка. Едва когато я настаниха се сетиха, че трябва да уведомят графа за ужасния инцидент. Джон — с мрачно лице и кама във вътрешния джоб, тръгна за имението Шерборн. Някой беше нападнал мис, но нямаше да се измъкне невредим, ако опиташе да измери силите си с него!
В имението доста трябваше да спори с чичо си Билингам, че трябва да види графа незабавно и то насаме. Неохотно и мърморейки, Билингам най-накрая отиде да потърси Никълъс.
Ник се изненада, когато икономът му прошепна, че в кабинета му го очаква посетител, който настоява да го види веднага, но не го показа. Извини се на братята Рокуел и ги остави да играят билярд — така убиваха часовете, докато станеше време да тръгват за имението Мандъвил.
Като отвори вратата и видя лицето на Джон, Никълъс почувства сякаш буца в гърлото си. Нещо ужасно се беше случило с Доли! Знаеше го с всяка фибра на тялото си и мисълта, че може да е наранена го изпълни с истински ужас. Никога през живота си не беше изпитвал подобно нещо — дори и в ситуациите, когато бе рискувал собствения си живот.
Секундата, в която вратата се затвори зад иконома, Никълъс грубо го попита:
— Доли? Ранена ли е?
Джон бързо му разказа какво се беше случило. Новината, че Доли е в безсъзнание, но жива, го успокои донякъде.
Историята на Джон звучеше невероятно и за няколко минути Никълъс го гледа с недоверие. Мили Боже! Та това беше селската провинция Кент, не престъпният Лондон! Защо, по дяволите, някой ще иска да убива любовницата му? Нямаше причина… Внезапно присви очи. Контрабандистите! Дали не бяха нападнали Доли, за да го накарат да напусне кулата? Дали нападението не беше предупреждение? Разгневен изгони тези съмнения от главата си. В момента причините нямаха значение, а само фактът, че някой се беше осмелил да удари жената, която той смяташе за своя. Отново го изпълни гняв. Ръцете му се свиха в юмруци и за миг си помисли за удоволствието, което щеше да изпита като се изправи пред глупака, който беше ударил беззащитна жена.
Внезапно му се прииска да види Доли, сам да се увери, че е наистина жива. Направи знак на Джон да го последва и двамата излязоха от стаята. След по-малко от пет минути възседнаха два коня и бързо се отправиха към кулата.
Докато яздеха, Никълъс се опитваше да контролира емоциите си. Не искаше да мисли за това какво се беше случило с Доли или как би се чувствал, ако новините на Джон бяха лоши — ако нападателят й беше успял и тя беше мъртва… Побиха го тръпки и той отклони мислите си от посоката, която бяха поели против волята му. Единственото, което имаше значение бе, че тя е жива и че трябва да е при нея колкото се може по-скоро.