На връщане към кулата той попита:
— Доли не е ли видяла кой е бил? Или може би Роуз?
Томас поклати глава със съжаление.
— Нито една от тях. Това беше първото, което попитах мис веднага щом се свести. Тя каза, че въобще не е успяла да го види — нападнал я е изотзад. Твърди, че бил висок и силен мъж. Роуз, от друга страна, е могла по-добре да го огледа, но пак не може много да ни каже. Носел шапка, която закривала лицето му. Когато отначало го зърнала, главата му била наклонена към Доли, така че видяла само шапката. После той погледнал към нея, но от храсталаците Роуз не могла ясно да го види. Не го е разпознала, но е сигурна, че е бил джентълмен. Не само заради това, че шапката му била като вашите, но и заради пелерината му. Каза, че й направил впечатление на мъж с положение, не приличал на бракониер или работник.
На Никълъс би му станало по-добре, ако Роуз бе видяла бракониер или някой от местните контрабандисти — би имало повече смисъл. Поне щяха да имат мотив за нападението, ако Доли бе налетяла на човек, който е искал нещо да скрие. Но един „джентълмен“… трудно се вписваше в такъв инцидент…
Но чакай, чакай… Нали и него снощи го нападна не работник с оръфани дрехи, а явно — мъж с положение в обществото.
По лицето му премина тъжна усмивка. Не беше съвсем сигурен, но залагаше половината си наследство, че нападателят на Доли и неговият бяха един и същи мъж. „Джентълменът“ дори можеше да бъде и мистериозният мистър Браун, споменат от Роксбъри.
При спомена за ужаса, който Доли беше преживяла, всички други мисли се изпариха от главата му и той почувства вина. Ако не беше позволил неочакваното пристигане на братята Рокуел да го отклони от намеренията му, Доли нямаше да пострада. Вината беше негова.
Като изпитваше едновременно гняв и вина, Никълъс нетърпеливо се отправи към кухнята. В мига, когато видя Доли, настроението му магически се възвърна. Очевидно вече се чувстваше по-добре, въпреки че лицето й беше бледо и в дълбочината на очите й прочете болка, от която сърцето му се сви. Потиснатият му гняв се бореше да излезе на повърхността.
Погледите им се срещнаха и тя разтревожено попита:
— Открихте ли нещо?
Никълъс поклати глава. Седна на стола до леглото й и отново хвана ръката й.
— Можем ли вече да поговорим за това?
— Няма какво толкова да ти кажа. Реших да изляза на разходка и забелязах ябълковата градина. Отправих се в тази посока и после… поколеба се, очите й потъмняха. — Не знам, беше много странно, но изведнъж усетих страх. Нещо вътре в мен ми прошепна, че трябва веднага да се махна оттам.
Никълъс присви устни.
— Слава Богу, че си послушала вътрешния си глас. Ако беше останала там, Роуз можеше и да не те намери навреме. Няколко минути още с тази проклета панделка около врата и нямаше да седиш тук и да ми разказваш за това.
Тес леко му се усмихна.
— Знам. Тази мисъл ми дойде наум поне сто пъти след случилото се — и тя оживено продължи: — Както и да е. Излязох от градината и бях на няколко метра от пътя, когато той ме нападна — спря, не можеше да продължи, тялото й се разтрепери.
Никълъс целуна тясната й длан и бързо каза:
— Ако не искаш, недей повече да ми разказваш. Отговори ми на два въпроса и повече няма да те измъчвам. Имаш ли някаква представа защо някой ще иска да те убива? И би ли разпознала нападателя си?
Тес бавно поклати глава.
— Забрави ли? — попита тихо тя. — Не знам коя съм и затова не мога да ти кажа защо някой би искал да съм мъртва. А дали ще мога да го разпозная… — тя горчиво се усмихна. — Бях твърде заета да се боря за живота си, за да видя кой ме души!
Тес не му каза цялата истина. Вярно беше, че не разпозна нападателя си и все още не знаеше коя е, но след като дойде в съзнание в главата й започнаха да се появяват откъслечни спомени от миналото й. Видя дълга галерия с портрети, където един портрет се набиваше на очи — на една жена, която много приличаше на нея, но Тес знаеше, че портретът не е неин. Но преди да успее да го осъзнае, споменът изчезна. След няколко минути се появи друг образ: видя голямо имение и същият господин, когото срещнаха по пътя като тръгнаха от „Черното прасе“, слизаше по стълбите. Но още не успяла да свърже фините, но арогантни черти с някое име, и този спомен се стопи. Точно преди Ник да влезе, в мислите й изплува женско лице — прекрасно, с теменужени очи, досущ като нейните. Тес беше сигурна, че ако успее да се съсредоточи ще си спомни името на жената… и на мъжа.